Макар и в превод, току-що излязлата стихосбирка на украинския поет Максим Кривцов „Стихове от бойницата“ осъществява лирическите рефлексии от вече четиригодишната война между Украйна и Русия. Безбройните модуси на увредения живот екзалтират в поезията, за да онагледят най-задълбочено и съкровено реалиите на бойните действия, с които лирическият говорител трябва да се справи. Често това се случва благодарение на спомените, благодарение на размишленията за света, които успяват да съхранят човека и присъщия му хуманизъм.
Както вероятно става ясно и от заглавието, и от корицата, авторът е доброволец в украинската армия, убит на бойното поле през 2024 г., което поражда особен тип символика, тъй като Кривцов остава завинаги на 33, на Христовата възраст. Неговото поетично дарование приема най-експлицитен вид тъкмо на фронта, тъй като тази реалия придава най-силен емоционален заряд в своя контекст. Може би ние донякъде сме изгубили способността си за осезание на апокалиптичното и в българския контекст тази поетическа книга се опитва да ни възвърне най-първичното и ужасяващо усещане за страх и ужас. Доста добър опит за подобно внушение прави и страхотният превод от украински, дело на Албена Стаменова. Така въпреки че заглавието „…от бойницата“ създава впечатлението за разказ, наратив и лирическа хроника на войната и бойните действия, най-важното се оказват „стиховете“, които осъществяват пълнокръвната рефлексия на събитията и заряда на текстовете. В тях е трудно да се умира буквално: по-скоро лирическият герой е ситуиран в паноптикума на тишината, замлъкването, тъмнината и отминалата любов – всички обединени под знака на писането. В много стихотворения директно се говори за писането като за форма на спасение, тъй като единствено в словото ние можем да намерим всичко, от което се нуждае угнетеното битие. Затова моментите на победа и загуба притежават едни и същи характеристики, като най-осезаемата от тях в поетическия контекст би била отказът от писането. В единия от вариантите писането се превръща в метонимия за припомняне и копнеж, а в другия задава рамките на утехата в смъртта. Ако копнежът се осъществи, писането би прекъснало, също както при евентуална смърт. Затова можем да говорим за войната и конкретно за образа на окопа като за една от най-силно изявените фигури, която дава най-съкровеното укритие и от живота, и от смъртта. Това схващане навява нужда от един съвсем различен тип вътрешна свобода, която да съхрани и оцелости всеки уязвим.
На преден план в минималистичната и експресионистична образност на войната излизат дърветата, които отново функционират подобно на окопи. В тях и поетът, и войникът могат да почерпят вдъхновение за земното битие, което се установява в своеобразния преливник на живота към смъртта. Интересна е и фигурата на Бога, който многократно е призоваван от лирическия говорител, но не в молитва за православен мир или пък фашистко унищожение, както би твърдял Патриарх Даниил, а в подтик към запазване на хуманизма на екзистенцията. В този смисъл Бог се явява силата, която може да обедини скръбта, спомена, праха по лицето и да ги въздигне към тяхната добродетелност. „…вятър вие/ и Господ вие/ защото са разрушили фермата/ в която е трябвало да се роди…“. Върховната сила, природата и споменът за града и любовта представляват на практика една от малкото пътеки, които водят извън реалиите на барута и окопите.
За финал е редно да се коментира и самото книжно тяло, на чиято корица виждаме снимка на Максим Кривцов, който държи своята стихосбирка. Интересно е решението на издателство Paradox фотографията да бъде на самата корица, вместо на първата страница, където и без друго се представя автора. С ясното съзнание, че смъртта на толкова много общественици се е превърнала в колективна травма на украинското общество, все пак ми се струва излишно и някак нередно да се показва по толкова натрапчив начин гибелта на един от най-видните съвременни украински поети. Доста важни са обаче фототипните ръкописи на автора и пространствата за писане на стихотворения от самия читател, което прави изданието доста задълбочено. Въпреки това забележителното творчество, което предлага толкова обстойна и близка рефлексия от войната, безспорно заслужава своето българско издание. Войната в тази стихосбирка е навсякъде, което в случая препраща не единствено към социално униние, но и към още по-задълбочена интимност и съкровеност.
КРУМ КИРОВ
Максим Кривцов, „Стихове от бойницата“, превод от укр. Албена Стаменова, изд. Paradox, 2026 г.
