Както често се случва с най-добрите творци в историята, талантът на Джон Фанти също остава незабелязан през времето, в което твори. От потъването в забвение го спасява вече утвърденият автор Чарлс Буковски през 70-те години, когато се натъква на творбите на итало-американеца, като ги предлага за преиздаване, което най-накрая поставя Фанти на литературната сцена като един от най-влиятелните американски писатели на миналия век.
„Почакай до пролетта, Бандини“ е първата книга на Фанти, с която започва и трудът на живота му – поредицата, наречена „Квартетът Бандини“. Както пише и самият автор в предговора, това е една почти автобиографична книга, разказваща за живота на Артуро Бандини, подрастващия син на безработен зидар и силно религиозна майка, в Колорадо, където, както подсказва и заглавието, пролетта разпалено се чака, а често забравя да си отиде. Като се има предвид, че такава е била и семейната реалност на автора, граничеща до мизерията и свързването на двата края, е лесно да се направи заключението, че в героя на младия Артуро, чието израстване е и обектът на разглеждане на останалите части от тетралогията, е заложена фигурата именно на самия писател.
Колкото до възторга на Буковски по неговото творчество, той е напълно разбираем, тъй като в творбите на Фанти се чете един много сроден на Буковски поглед над света, центриран върху изобличаването на обективната реалност с нотка на привидна омраза към нея, но и на скрита привързаност, която на моменти проблясва. Стилът на италианеца се отличава с точност, идваща от изчистения език на романа, която в съвкупност с ежедневността на езика на героите провокира чувство за пълна искреност. Това само по себе си показва невероятната разказваческа сила, която до такава степен пленява читателя, карайки го активно да съпреживява с героите и да бъде ангажиран в сюжета, че да не може да спре да обръща страниците. Освен на мощта на повествованието, това се дължи и на дълбоката хуманност на персонажите, които са плътно конструирани в човешки план, така че човек може лесно да оприличи четенето на книгата с гледането на един добър документален филм.
Това отново опира до истинността и искреността на романа, който остава напълно верен на действителността, която описва, и дори в крайности читателят намира за резонни реакциите на героите, или пък не подлага на въпрос правдоподобността на ситуациите. И въпреки че историите за семейството и израстването представляват една голяма част от литературните сюжети, „Почакай до пролетта, Бандини“ е книга, която дава нов прочит на тези почти изчерпани теми. Граничещ между радостта и отчаянието, романът проследява както младия Артуро, така и бащата, майката и братята му, за да покаже, че сблъсъкът между надеждите и суровата реалност не е присъщ само за детския свят. Точно поради това и заглавието споменава само фамилията Бандини, без да се конкретизира за кой член на семейството става въпрос, защото въпреки вечната колорадска зима, всички винаги чакат пролетта
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Джон Фанти, „Почакай до пролетта, Бандини“, прев. Богдан Русев, изд. „Кръг“, 2026 г.
