Още със заглавието си новата стихосбирка на Стефан Радев – „Аз бях и сянка и гора“, ни подканва да размишляваме за условията, при които лирическият Аз може да изпадне в състояние на граничност. Така субектът, който опосредства тази своеобразна среща, започва да намира задълбочени обяснения и за своята немощ, и за своето надмощие над света, като ги ситуира целомъдрено в рамките на една изличаваща го действителност. Така втората стихосбирка на автора се явява изключително издържано разсъждение за времевите и пространствените селения на човешката ежедневна осезателност.
В това обострено поетическо ежедневие се наблюдава изличаването на самоличността, причинено от определени външни обстоятелства. Най-често това се оказва работата, умората, унаследяването на поколенчески характеристики, като при прочита на всички тези явления от ежедневието Стефан Радев подхожда амбивалентно. На много места можем да интерпретираме тъкмо смазването и подчинението, докато в края на стихосбирката лирическият Аз започва своето въздигане. Това въздигане е една неволна победа над ежедневната скръб и в този смисъл това надмощие е също толкова унило поради нежеланието за неговото случване. Тъкмо тази неволя успява толкова добре да маркира и рамкира пространствените обособявания. На преден план излизат моменти от ежедневния и урбанистичен живот, в които обаче поетът сериозно се взира в търсенето на възможност да ситуира своята тъга. Като ремарки, обуславящи това явление, на преден план излизат топосите на подлезите, градините, работните места, които целокупно обрисуват един призèмен и приземèн ореол на градското страдание.
Основен фермент на тази мъдра тъга, както би се изразил Херман Хесе, е усещането за изличаване и изчезване от свят, сякаш самоличността е оприличена на бяла дъска, която времето и преживяванията ще успеят да прекроят и в този смисъл заличат, но все пак някакви частици присъствие биха останали. Много интересни са тъкмо наблюденията на чезненето в контекста на градското пространство, тъй като това съзерцание е осъществено от множество дистанции – и на времето, и на унаследяването, и на естествено породилата се скръб. Тази анонимност, пораждаща модусите на тъгата, от своя страна дава сериозно поле за поетическа изява на граничните ситуации, в които обграждащото се смалява. Затова въпреки своята лека разнородност всички стихотворения създават усещане за непосредствено наблюдение на събитие, свързано с конкретен, нашумял, смущаващ символ или място. Затова тези размишления за тъгата, меланхолията и тяхната почва се оказват изключително издържани смислово и в много моменти придобиват театралност. И точно под знака на театралната чувствителност се проявява победата над битието и времето, за която можем да наченем в края на стихосбирката. Така се осъществява преходът между първото и последното стихотворение, съответно: „И падаше като завеса будната ми нерешителност – / и аз превзет от тъжните сърца на проститутките, / във баровете гаснех“; „А времето все тъй напира / и ни гризе със белите си зъби, / и само красотата ти му устоява. / Очите ти понякога сълзят.“
Намирам за достатъчно красноречиви фрагментите от тези стихотворения – те обуславят прехода, осъществен в броденето из зададените истини на времето, чезненето и ежедневието. Така ние ги виждаме като два полюса и граница на победеното битие, ако се върнем към заглавието. Не на последно място все пак трябва да се отбележи, че стилът и маниерът на писане са изключително овладени, ненатрапчиви и зрели, затова си позволявам да твърдя, че това със сигурност е една от най-силните български стихосбирки за 2026 г.
КРУМ КИРОВ
Стефан Радев, „Аз бях и сянка, и гора“, изд. „Жанет 45“, 2026 г.
