Има нещо дълбоко софийско в новата стихосбирка на Кристин Димитрова – „Квартална антропология“. Дали защото основните пространствени маркери са свързани с емблематични елементи от столичната среда – табелката на ресторант „Добро“, дебрите на Женския пазар, атмосферата на метрото. Или по-скоро защото разгръщането на една антропология е невъзможно без конкретна призма, през която да бъде разчетено познанието за човека. Във всеки случай кварталът има двойствено значение – от една страна, той е арената, в която всеки един участник придобива своята роля в естествения пърформанс, но от друга страна, той може да бъде тихото, тайнствено и скрито място в периферията на динамичната среда, където поезията има възможността да изобрази прецизно всички тези картини.
Като имаме предвид темите, които разгръща, тази поетическа книга се явява продължение на специфичния стил и задълбочените хуманистични търсения на утвърдената авторка. Присъщо за нея е достигането до екзистенциална мащабност чрез сдържаната поетика, а в домогването до иначе пренебрегвани и дори абсурдни фрагменти от ежедневното се преобръщат ролите, които героите изпълняват, и тяхната донякъде трагическа поставеност. Така например задействаната аларма на излизане от кварталния магазин изважда скритото от чантата на героинята и става причина за размахване на ръце нагоре и встрани – танц, който всички касиерки наблюдават.
Все пак при разгръщането на някои от темите като глобалното затопляне, употребата на съвременните технологии (напр. „Нашият умен живот“) и определени обществени явления (напр. „Локална справедливост“) се разчита на доста по-декларативен и дидактичен тон, който не съответства с останалата част на нюансирано изграждане. Подобни проблеми са актуални в съвременния свят, но именно поради тази причина трябва да се подхожда внимателно към тях.
Освен ярката визуалност на столичните пространства, стихосбирката залага и на универсалната четимост на всички онези знаци, които биха могли да бъдат навсякъде – бабите с бастуните в магазина, пейките в парковете, преиграните във високите тонове възгласи на свещеника, митологизираната традиция на пътуването в автомобил и т.н. Разбира се, всичко това се представя като един фон на странстващия и наблюдаващ човек. Този, който търси своето пространство да сподели, да се разгърне, да обича, да бъде пълноценен, да открие неуловимото познание, да бъде съпричастен. Пътят към това осъзнаване е свързан със съзерцанието и удивлението, някак следващо още античната традиция. Да дефинираме себе си, включва да събираме постоянния непосредствен опит – нещо, което кварталната антропология може да разгърне като социално познание за човека, но и като дълбоко лично. Удавена в дебрите на вечерите с котката вкъщи и комуникацията с неизменния изкуствен интелект, отвъд престорената бляскавост в социалните мрежи, личната самота няма как да се прикрие под маската на привидния „хелоуински“ маскарад.
Kварталът е мястото и на моралното осмисляне. Цикълът за Женския пазар завършва със следните стихове: „Плащам левче на просякинята за правото / да си представям, че съм добър човек“. По този начин лирическата героиня изгражда своята двойствена позиция – на рефлексивен наблюдател и спонтанен участник в света. Това е единствената възможност (за целите на антропологията) човекът и социалните му структури да бъдат изследвани според хуманистичната мяра, а не спрямо теорията за биологичния вид.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Кристин Димитрова, „Квартална антропология“, Издателство за поезия „ДА“, 2026 г.
