Достатъчно е кратко онлайн търсене, за да открием хиляди публикации на потребители, които смятат, че животът им е част от компютърна симулация. И колкото и нелепо да звучи въпросът „Живеем ли в симулация?“, бързото набиране на популярност на подобни теории едва ли се дължи на простата невъзможност да се различи преструвката от действителността. По-скоро самата идея за симулация е свързана с изначалното размиване на границата между истинското и лъжливото, между реалното и въображаемото. Именно проблематизирането на тази разлика, при което едното лесно може да премине в другото, се превръща в централна тема и в романа „Фалшификаторите“ на Андре Жид.
Френският писател, удостоен с Нобеловата награда за литература, е познат на българските читатели най-вече с текстове като „Аморалистът“ и „Тезей“. И в тях, както и във „Фалшификаторите“, личат характерните за автора рефлексивност и психологическа дълбочина. „Фалшификаторите“ – единственото свое произведение, което писателят признава за истински „роман“, проследява цяла мрежа от герои и взаимоотношенията им. Трудно може да се определи коя е същинската сюжетна линия в романа – никоя не излиза на преден план, но и всички наративи са взаимносвързани и не могат да съществуват независимо от останалите.
Въпреки това самото заглавие на книгата задава очакването, че най-развита ще бъде сюжетната линия за фалшифицирането. Тъй като обаче тя се появява в края на романа и в някакъв смисъл остава недоразвита – подобно и на други моменти от сюжета, метафоричното значение на заглавието взема превес над буквалното. Романът разглежда темата за фалша и измамата в различни планове: междуличностен, обществен, морален, а също и творчески. Във всеки от тези планове проблемът е интерпретиран чрез взаимната обусловеност на истината и измамата. Нито една от двете категории не може да съществува като абсолют, те се дефинират единствено в постоянното си съотнасяне спрямо другата.
В романа на Жид фалшът става неизменна част от човешкото изобщо, като той се изразява в най-голяма степен в областта на чувствата. Именно те – и особено когато са насочени към другиго – пораждат неискреност: „Голямата му обич лишаваше неговото държане от всякаква непринуденост“. Фалшът обаче се проявява както в отношението към другия, така и в собственото съзнание на героите, като изменя представата им за действителността. Като единствена фигура, способна да прозре истината, се явява тази на повествователя, който има достъп до мислите на героите по всяко време. В определени моменти разказвачът кристализира като отделен човек – автор, загубил власт над героите в своя роман, но коментиращ и критикуващ техните действия. Именно това драматизиране на повествователя разколебава доверието в него. За него се оказва невъзможно да бъде абсолютен авторитет по отношение на истината, тъй като склонността към изкривяване на действителността става част от него благодарение на човешката му природа.
Тъкмо поради силната привързаност на Оливие към вуйчо му Едуар първоначално отношенията на двамата остават ограничени от прикриването и неискреността, породени от интензивността на взаимното възхищение и интерес към другия. Това е един от моментите, макар и далеч не единствен, в който липсата на откровеност предизвиква страдание. Така в целия роман се изгражда представа, че страданието е непредотвратимо и вечно съпътстващо човешкия живот точно защото самата фалшивост е неизбежна. Въпреки това – и дори заради това, стремежът към истината става задвижващ мотив за много от героите, като най-ярко се проявява в две посоки: от една страна, това е в развитието на Бернар като персонаж, чрез бунта му срещу семейството и въобще в осъзнаването, че „почти всички хора, които познава, звучат фалшиво“. От друга страна, този копнеж по автентичност се открива и в личния дневник на Едуар, частите от който са вплетени в разказа и се редуват с всевиждащото повествование. С намесата на Бернар, който тайно прочита записките на Едуар, обаче и тази възможност за чиста истина се оказва подкопана.
Освен това дневникът на героя функционира и като своеобразен естетически манифест, тъй като разказаната в него действителност е повлияна от възприятието на Едуар за себе си като писател. В него той изразява много повече желаната реалност, плод на моралните и естетическите му възгледи. Пречупвайки реалността през призмата на романа със същото име – „Фалшификаторите“, който той пише, героят неволно сам се превръща във фалшификатор. Така метафикционалният похват става начин романът сам да коментира смисъла си.
Фалшът е дълбоко вкоренен и в самата социална динамика, където се наблюдава сблъсък между индивидуалното желание и социално приетото поведение. Всъщност самата идея за социално приетото не се изгражда върху реални социални норми, а върху очакването и предположенията на самите герои за това какви са социалните норми. В този смисъл общественото се превръща в самоналожено ограничение, предизвикващо предварителна автоцензура на държанието – без тя наистина да е нужна.
„Фалшификаторите“ се отличава с експерименталната си структура и наратив – както вече беше посочено, липсва сюжетен и персонажен център, а фокусът се плъзга от герой на герой. Неочаквано много са и действащите персонажи, натоварени със сериозна функция в развитието на историята – препоръчително е читателят да си води записки, тъй като герои статисти няма, а всички са вплетени в една мрежа, имат взаимоотношения с повече от един от другите персонажи в романа и всяко тяхно действие повлиява на цялата система.
Интересно е, че тази структурна особеност участва и в един смислов конфликт, който се формира между различните нива в романа – между самото повествование и разказаната история. Полифоничното и динамично разказване във „Фалшификаторите“ влиза в директна опозиция с възгледите на господин Дьо Лаперуз, който олицетворява света, изграден около традиционните ценности, и е яростен застъпник на хармонията в музиката и бленува по „непрекъснатия съвършен акорд“. Тъкмо чрез този сблъсък във възгледите за художествените форми романът на Жид се противопоставя на стария свят и традицията, вписвайки се в авангардната естетика на междувоенния период. В крайна сметка единствената сигурна истина във „Фалшификаторите“ се оказва тази за съмнението и кризата на ясното виждане.
РАЛИЦА ТОНЧЕВА
Андре Жид, „Фалшификаторите“, изд. „Колибри“, 2026 г.
