Тематиката на израстването и търсенето на идентичност чрез възможността за ситуиране е доста силно засегнат мотив в прозата, като това явление може да бъде сведено до термина Bildungsroman. Въпреки че в поезията се откриват някои от ремарките, които задават тази тоналност, фрагментарността и склонността ѝ към поантност размиват пълния смисъл на изграждането на самоличност дори като се има предвид фактът, че всеки поет чрез своята поезия предоставя своеобразна лична карта, на която доста данни всъщност (трябва да) липсват. Такъв е случаят и с последната стихосбирка на Никола Петров „Ето го разкаяния победител“, в която в абсолюта на лирическата изразителност говори самият поет. Като архетип той отдавна се е слял с лирическия говорител и герой, както можем да забележим и в предишните му стихосбирки. В този смисъл на възвирането на творчеството, освен че това вероятно е най-зрялата емоционално стихосбирка, тя може да бъде изследвана и разглеждана като един поетически Künstlerroman, тъй като можем да говорим тъкмо за фигурата на поета в самото творчество и неговите несъзнавани лирически метаморфози. Друг отличителен белег на Никола Петров е запазването на главните букви и препинателните знаци, което не означава задължително отдръпване от основните тенденции и повели на постмодернизма – дори напротив.
Никола Петров подхожда по същество и същевременно изключително зряло и създава пълнота на образите и вътрешни връзка както между отделните стихотворения, така и между отделните стихове. Те използват еклектично буквалната и поетическата рецепция на едно и също явление, в което впрочем може да бъде ситуирана и цялата идея за постмодерна поезия. Самата ситуация, която посредством своите сенки и неуплътнени пространства задава дискурса за лириката на Петров, се надгражда, обременява и достига своя апогей в момента на абсолютното емоционално насищане, запълване и замлъкване на хронотопа. Смятам, че може да се каже, че дори самото затишие, което наподобява граница между два типа поетическо афектиране, е най-първичният свят на поезията. Тъкмо по тази бразда се хлъзга устремено гласът на героя на Никола Петров; в цялостното творчество на поета той доста наподобява парабола – субектът неуморно се изкачва ту по единия, ту по другия хълм и воден от собствената си немощ, се връща обратно в началната позиция, но вече променен и уморен от чудото на перигея, послужил за вдъхновение.
Тъкмо чрез получената импресия в точките на най-голямо устремяване поетическият свят се подготвя за ново, друго съществуване, в което като една реинкарнация, той полага основите на друга. Това е видимо още в първото стихотворение от стихосбирката. То сякаш задава тона на постоянното търсене на идентичността и на правопропорционалното разрастване на поезията, на момента на осеняване. Подобно на подтекст, т.е смела евфемизация, читателят знае, че е съществувал и друг Аз, друг живот, друга поетическа лична карта преди началото, зададено от стихотворението. Това създава впечатление за силно присъствие и издигане в култ на поетическото alter ego, което напътства битието като същност, доколкото тук то изобщо съществува. „А имаше един човек, но какво / стана с него. Докато този 36 години проспа. Веднъж / дойдоха влъхвите и казаха / не го събуждайте, защото / ще тръгне твърде бързо и право към провала си.“ Това създава една представа за силна неопределеност на самоличността и още повече за невъзможност за формиране. Мисловният поток е твърде флуиден и размит из своите собствени поетически пространства и в този смисъл наистина съществува скрито усещане за поява на едно alter ego, което трябва да изживее своя собствен живот. Това възприятие и това ново битие наистина се разрастват, минават през своя детски стадий, поемат тъгата на младостта и накрая можем да ги видим в състояние на разпад, на свеждане на силуета до метасилует, на сянка, която е отразена в огледало.
С напредването и развитието нa поетическия Künstlerroman този фантом на идентичността, симулакрум все по-силно се доближава осъзнато до огледалото, в което може да се случи самото мъждеене, обуславящо флуидния Dasein. Огледалото оформя самоличността чрез разменянето на възможните абстрактни идентичностни проекции, показването и последвалото рефлексивно разпознаване на собствените разми(на)вания и отнасянето им към себе си. В този смисъл alter ego-то на поезията, за да може да кристализира, трябва да застине, да се пренесе и да потъне в период на изчакване, докато не дойде мимолетното развиделяване. Това е невероятно добре онагледено като възприятие за лирическото още в зародиша на стихосбирката и в задаването на дискурса на взаимното допълване до цялост на отделните стихотворения. „Да очакваш, е да хвърляш камъчета, / да се ослушваш, е да чуваш стъпките, които не чуваш. / Да хвърляш камъчета, / е да се надбягваш с дъното.“ В такива моменти от изкачването към хълма пътуването все повече се връща към стаената и притихнала меланхоличност, свързана с осъзнаването на съдбата и повелята на чакането, която отрича илюзиите за лято и щастие, а по-скоро изкривява и снишава тези емоции до една далеч по-проста идиличност.
Под влиянието на вече цитираните влъхви, под действието на своето очакване да се превърне в пълноценен Dasein, субектът все повече се явява изтъкан от сенките на свръхестествените сили, които го обладават. В този смисъл той на още едно ниво се превръща в едно несамостойно битие, платно, върху което се виждат всички незашити цепнатини. Сенките в случая се припокриват като образ и интерпретация с всички митични създания, посвоему препращащи и към съдбовността, което само още повече говори за близостта в поетиките на Никола Петров и на Георги Рупчев. И при двамата те способстват за напрежението между света на alter ego-то и „истинския“ Аз, доколкото изобщо може да се говори за истинност, и обуславят невъзможността за себеситуиране в рамките на света и въвличането му в граничност. Самата представа е подложена на силна анихилация от страна на спомените и на импресиите, които обременяват и утвърждават вдетиняването като начало на скръбта и показват самото детство като сковаваща действителност, след която е невъзможно да се осъществи пълното и реално ситуиране. В такива моменти единственото, което остава възможно, е привидното щракване с пръст, което да извика превъртане на световете, да извика едно ново alter ego и да се поучи от него точно както детето.
Приликите с Рупчев са осезаеми в последните стихотворения, издаващи тона, който може да бъде доловен в поема като „Пътят нататък“ заради цялостното поглъщане на живота и задаването на новия, който е все така непълноценен симулакрум. Но докато Рупчев е склонен да се интересува от интериора и екстериора като конкретизиращи явления, Никола Петров достатъчно умело работи с абстракцията на пространството, в което очевидно цари себеизяждането, субстантивираната празнота, но и изкривяването в потока на мисълта. Такъв пример, макар и леко отдалечен, е филмът на Ален Рене „Миналата година в Мариенбад“, където цялата архитектурна образност има функция по-скоро относно подсъзнателните процеси, които протичат, но по равностоен начин оставят празнота, в която заживява спомнящото си alter ego.
Други подобни примери от киното са филмите на Ингмар Бергман „Персона“, „Седмият печат“ и „Поляната с дивите ягоди“, в които също много добре се онагледява сливането на същностите и идентичностите чрез тяхното размиване, желанието за постигане на различна самоличност чрез сливането с друг човек или със смъртта, които също въвличат метадействителност и метавъпрос. Затова най-интересен ми се струва примерът в стихотворението, озаглавило стихосбирката, тъй като то представя победата над живота чрез смъртта, а рицарят от „Седмият печат“ търси утеха в смъртта и той по подобен начин се поддава на нейното надхитряване. Така в теченията на подсъзнанието се открива тъкмо желанието за отъждествяване с нещо друго, смъртта, представена чрез часовниците, спомените, сънищата, сякаш постига своята победа, докато не създаде едно магично ново alter ego с „предпоследно ти лице като покана за белег“, белег, че е имало и друго съществуване с примирен край, лишен от екстатичност. „Ето го разкаяния победител, несънувания. /… Ето го на сантиметри от победата, / все още победител. / Ето го на почетната стълбица. Сега / кого ще поздравиш.“
Не намирам смисъл да се обобщава, още повече с оглед на всичко, което не може да бъде включено в рецензията поради жанровата специфика, но тази поетическа книга със сигурност е заслужила наградата за поезия „Перото“ за 2025 г. Самата тя представлява невероятно метаборавене с поезията и нейните скрити гласове, които се преплитат тъкмо на границата между откритото и подсъзнателното, образувайки една от най-идейните и задълбочени съвременни стихосбирки.
КРУМ КИРОВ
Никола Петров, „Ето го разкаяния победител“, издателство за поезия ДА, 2025 г.
