Хубаво е, че все още когато човек напише The Passenger в търсачката, първо излиза великата песен на Иги Поп и чак след нея идва новият роман на Кормак Маккарти. Явно въпреки огромната читателска маса на „най-добрия американски писател на нашето време“ Иги Поп си е Иги Поп и поне в този случай качеството определя популярността.
Дългоочакваният роман „Пътникът“ е първият на Маккарти след „Пътят“ и когато е публикуван, е обявен за книга на годината на Ню Йорк Таймс за 2022 г. Той се явява и първият том от лебедовата песен на писателя. Продължението му е „Стела Марис“, който все още не е издаден на български. Както всичко, написано от този фаворит на американската критика, „Пътникът“ също е обявен за шедьовър, което ни кара да мислим, че скоро трябва да очакваме и екранизация, както се случва с голяма част от неговите творби („Няма място за старите кучета“, „Тези прекрасни коне“, „Пътят“, „Божи деца“) – нещо напълно разбираемо поради стила на писателя, който се доближава повече до този на сценарист, отколкото на романист. Тук текстът улеснява адаптацията, тъй като липсват дългите протяжни изречения и необичайно кървавите сцени на насилие, с които е известен. По-голямата част от романа е чист, реалистичен диалог, залепен за останалата част, почти без упоменаване кой е говорещият и никакво обозначаване, различно от новия ред. Речевите характеристики на героите обаче се оказват достатъчно ярки, така че да не възпрепятстват ориентирането и възприятието на текста. Проблемът е в съдържанието на тези разговори, в които често в научна дълбочина се подхваща темата за физиката, заложена от началото и в самите главни герои Боби и Алисия, които са деца на един от изобретателите на атомната бомба. За читателя без висше образование по ядрена физика тези разговори са трудноразбираеми. Оказва се обаче, че те са от напълно несъществено значение за сюжета, но докато осъзнаем това, вече сме загубили двайсет минути в страниците на нобеловите лауреати по физика в Уикипедия. Единствената им функция, изглежда, е да представят интелекта на Боби, който, въпреки че не проявява особен интерес към науката, е компетентен по всички въпроси, свързани с нея. Това отразява и цялостната представа на останалите герои за него – мистериозен и равнодушен интелигент, който тъне в меланхолия и скръб по сестра си. За съжаление, романът не задълбочава образа му повече и Боби си остава само щампа на мрачния мълчалив гений с дълбок вътрешен свят. Дълбочина, за която се твърди, че съществува, но читателят така и не вижда. Предполага се, че скръбта по смъртта на сестра му го възпира да покаже цялата си същност, тъгата дави отношенията с всички останали и прави адекватната комуникация невъзможна, но това отново е само предположение, което текстът не потвърждава докрай. Връзката между Боби и Алисия е толкова силна, че дори надхвърля братската обич, преминавайки в истински романтични чувства, за което и двамата не изпитват особено угризение на съвестта. Това също допринася за „странността“ на двамата в очите на всички останали. Тази връзка ние разглеждаме и от двете страни поради редуването на гледни точки в романа. Тук между главите, следящи безцелните пътешествия на Боби, са поместени по-кратки части, представляващи разговори на шизофреничната сестра с нейните халюцинации. Тази нелинеарна структура, в която всяка глава скача в различен момент от животите им, допълнително обърква читателя, тъй като по-голяма част от тях не могат да бъдат ситуирани във времето. Последователността на главните сюжетни действия, дори след пълно прочитане не може да се определи. Това води и до дупки в наратива, които повечето критици обосновават с художествения похват на „червената херинга“, отнасящ се до отвличането на вниманието на читателя от важен за сюжета въпрос и фокусиращ го върху на практика несъществени неща. Проблемът обаче е, че тук не разбираме кой е тази важен въпрос, за който е трябвало да следим, и поради това не може да се говори за „червена херинга“, а за най-обикновена дупка в наратива. Например още в самото началото Боби, по професия водолаз, се занимава с мистерия около потънал самолет, за която по някое време забравя, след това го гонят американските тайни служби по причини, незнайни и за самия него, но които въобще не поставя под въпрос, по мистериозни причини умира един от най-добрите му приятели, с когото допреди това е комуникирал ежедневно, но никога повече не се сеща за него и още много необясними случки, служещи за пълнеж на 550 страници. Заради всичко това след прочита оставаме с чувството, че пропускаме нещо важно, липсва ни някакъв ключ за четенето, без който историята остава безсмислена. А когато един роман не се осланя на сюжета, тогава героите трябва да бъдат движещи, защото, колкото и да е интересна разглежданата тема, тя трябва да се развие или чрез едното, или чрез другото. Но Боби е един статичен пътник без развитие и промяна, без дори вътрешни процеси, който преминава през различните пространства безпристрастно и безцелно, бягайки от духа на сестра си. За сметка на това, Алисия въплъщава клишето на детето чудо, на което му тежат високите нива на интелект и се самоубива. Интересно е как може халюцинациите на един герой да бъдат по-задълбочени от самия него, но случаят тук е точно такъв.
От прашните тексаски пътища до конспирации около убийството на Кенеди, този „постмодерен уестърн“ носи духа на американското, но не с очарователната наивност на шерифите и каубойските шапки. Неща като представата за Европа като рай на изгнаниците, вината за Виетнам, обсесията с НЛО-та и конспиративни теории, постоянното носене на пушки, иманета в Дивия запад, любовни авантюри със сестрата в Мексико, прах и пот в пустинята – всички тези клишета вместо да потопяват чуждия читател в света на „свободата“, просто го отблъскват. Оказва се, че може би европеецът не е в целевата група на „Пътникът“, а американската публика притежава вроден ключ за разбирането му. Явно само на локално ниво геният на Маккарти блясва наяве. За разлика от него, Иги Поп е универсален.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Кормак Маккарти, „Пътникът“, изд. „Кръг“, 2025 г.
