Рене Карабаш, „Някой ме вика по име“

Еуфорията покрай номинацията на Рене Карабаш за международната награда „Букър“ с романа ѝ „Остайница“ беше предшествана от по-скромното, но не по-малко интересно представяне на новата й стихосбирка „Някой ме вика по име“. Популярната писателка, позната и като поетеса и драматург, отново демонстрира владението на различни форми, както и разработването на множество теми – така нейната книга прозвучава многогласно като своеобразен експеримент – независимо доколко успешен.

Книгата е разделена на три части, като първата част обръща внимание на рефлексивността и идентификацията през поетическото, втората концентрира интимната споделеност в любовта, а третата събира „фрагменти“, както пояснява и претенциозното заглавие, като именно на финала освен стихотворения, написани в свободен стих – по подобие на останалата част от книгата, четем произведения и в класически стих.

Наблюдава се смесица от различни поетически подходи, обединени от постмодерната шапка, която сякаш допуска определена девиация на личния глас. Точно поради флуидността не успяваме да се докоснем напълно до ядрото на посветеното на нас чувство; опитите за интелектуални игри и препратки на места звучат натрапчиво и заучено, вместо да ни насочат към онзи импулс, който би следвало да отключат. Все пак не може да не отбележим, че солидна част от стихотворенията успяват да се разгърнат успешно и звучат искрено и зряло: „казаха че режисьорът / полудял след тази / пиеса / казаха / че можел да стигне сам / единствено от дома си до театъра / по обратния път се губел“.

Лирическата героиня сякаш сама извървява пътя на достигането на прозренията, тъй като някои от текстовете представляват анализи за изгледите на човека пред живота, любовта и писането, а други стихотворения развиват различни хипотези и случвания спрямо реалността. Усеща се умората от света като задушаващ човешкото репресивен елемент. Стремежът е да се даде някаква посока към преодоляване, макар тонът да не е сам по себе си проактивен. По този начин са прокарани дори темите за войната, които прозвучават плахо и неловко в контекста на проблематиката от останалите текстове. Любовните стихотворения изграждат достоверна и визуална интимност, която е подплатена от различните гледни точки спрямо динамиката на отношенията – те са осъществени в споделеността на присъствието, често в леглото, но освен това и чрез физиологически и онтологически детайли, дори архетипни търсения. В тази пътека на говорене опасностите са свързани с навлизането в обремененото от сантименталност говорене, типично за по-възрастна аудитория във Фейсбук, и тук авторката яростно се бори с тези капани. Както и тя самата споменава: „внимавай / да не изкопаеш / толкова дълбока дупка / че да паднеш в нея / и никой да не те намери“.

Ние продължаваме да откриваме Карабаш, така че явно е удържала на собственото си предупреждение. Все пак нейният афинитет към писането е виден. Опитите са съграждащи от гледна точка на полетата за художественост и съответно последващата интерпретативност, които разкриват. Рене Карабаш заявява, че поезията и музиката са я спасили. Ще повярваме и на думите ѝ. Така в края се получава една верига, в която всеки се захваща там, където му е най-удобно.

МИХАИЛ ФИЛКОВ

Рене Карабаш, „Някой ме вика по име“, изд. „Жанет 45“, 2026 г.