„Helen of Nowhere“ грабва още от първите страници с развитието на концепцията си за природата и изкуството, а стилът служи като изящно утвърждение на натуралистичните фантазии на наратива. Книгата е написана, така че окото плавно да се рее над думите – лексиката наподобява естествен разговор между героите, а структурата прилича повече на драма отколкото на традиционен роман. Зад всичко това обаче се крие един притеснителен пласт на мизогиния, която преобразява наратива в огледало на лицемерието на академичните среди.
Романът е центриран около няколко главни герои – Мъж, Брокер, Съпруга и Хелън, но историята се фокусира най-вече върху вътрешното състояние на Мъжа. Той е университетски преподавател в хуманитарна област и трансценденталист, вярващ в сливането с природата, като установяване на някакъв висш синхрон със света. Това негово гледище обаче в един момент губи популярност след като негови колежки започват да критикуват методите му, което в последствие води до това той да бъде определен като „колониален артефакт“ и да загуби работата си.
В първите две части се разглежда най-вече идеята за възможността за живот отделен от човешкото общество и в пълен синхрон с природата. Именно стремежът към такъв живот изгражда паралел между Хелън и Мъжа, като всеки от тях представя различен подход към общата им цел. Хелън живее в къща далеч от обществото и сама отглежда животните и градината си, които я хранят, докато Мъжа е напълно теоритично отдаден на идеята, но едва след като животът му рухва решава да търси и нейното практическо изпълнение, като иска да купи къщата, в която е живяла Хелън. Самата къща обаче поставя под въпрос възможността за живот независим от човешкото общество с описания лукс, които изглежда повече като симулация на естествено изобилие, отколкото действетелно наличие на такова. Романът задава въпрос, които продължава да бъде актуален от романтизма и до днешни дни: Можем ли да се върнем към първичните отношения между човека и заобикалящата го природа?
Проблематиката на наратива обаче се измества във втората му половина, като на преден план излизат отношенията в университета, довели до уволнението на Мъжа. Тук проличава неговата дълбока ненавист към жените критикували работата му, която прераства в една по-широка мизогиния насочена към всички жени, включително и собствената му съпруга. Отношенията му с нея също се разпадат, което подклажда омразата му още повече и дори стига до физическа агресия. Макар и фокусът да се измества почти изцяло върху тази проблематика, романът не успява да вземе ясна позиция за отношенията на Мъжа към жените около него, което създава вътрешен конфликт за наратива. Романът коментира необоснованото заклеймяване на хората, без идеите и защитата им да бъдат чути и същевременно оставя Мъжа да твърди как жените са „зли“ без да представи позиция, която стабилно да го успори. Дори в частта от книгата, която би трябвало да отрази гледната точка на Съпругата (название, което подчертава единствено нейните отношения с Мъжа), отново се фокусира върху опит за рехабилитиране на мъжа и трансформация на неговите идеи, която обаче не виждаме да се реализира въпреки на пръв поглед щастливия край. На читателя обаче оставяме да реши дали този завършек е заслуженият вътрешен мир и щастие след реформиране на вижданията на Мъжа или не.
ВЕНЕТА КОСТАДИНЧЕВ
Макена Гудман, „Helen of Nowhere“
*Книгата не е преведена на български език.
