Поръчайте „Якоб фон Гунтен“:
„Якоб фон Гунтен“ е роман за това как и дали човекът може да се превърне в нула. Книгата на Роберт Валзер от 1909 г. преплита в себе си сложни екзистенциални, социални, естетически и етически въпроси. Повлиян не само от съдбата на автора, който през лятото на 1905 г. завършва курс за обучение на слуги и чийто брат Карл е известен художник в берлинските литературни и театрални среди, романът представлява паноптикум за наблюдение на човешките граници и изграждането на нов вид нрави и ценности.
Една от основните отправни точки при разглеждането на книгата е границата между реалното и въобразеното, съня. Текстът влиза в диалог и с времето, като показва какво всъщност място е Институтът Бенжамента: „Едно е истина – тук липсва природата. Това, сред което сме, е чисто и просто големият град“[1] и още: „Не е възможно напълно да потиснеш природата. И все пак е възможно. Но дори човек напълно да е отвикнал от природата, пак остава мъничко, някакъв остатък, който на всяка цена ще се прояви.“[2]
Човекът е изваден от природата, неговата единствена цел е да бъде подчинен, това е част от общия идеал на ученика в Института, но същевременно Якоб е фигура със собствена индивидуалност, той пише автобиографията си, любимец е на брата и сестрата Бенжамента и е допуснат от Лиза до вътрешните стаи на института, където, подобно на сън, узнава бъдещето си.
Това противоречие се допълва от един спояващ частите детайл – на алегорично ниво привидно внезапната смърт на Лиза е всъщност дълбок процес на замиране, защото за момичето, неприемащо нищо различно от строгия правилник на института, е неизбежно да умре. То не може да приеме промяната, разпада на института, затова си отива заедно с него като един невъзможен за въплъщаване идеал, докато Якоб напротив, постепенно намира собствения си живот и търси материализация първоначално като невинен нарушител и таен наблюдател на обществото, от което брат му е част, а после и като партньор в живота на стария Бенжамента. Лиза Бенжамента е единствената женска фигура, която има участие в развитието на действието в романа. Тя обаче е като експонат, в нея липсва изцяло идеята за женственост, тя по-скоро е момиче, чиято красота се приема за даденост.
Пространството изглежда статично, топосът е замръзнал в границите на института, светът е плод на фантазии и догадки, сякаш Фон Гунтен, един наследник на голям род, бавно изтрива паметта си, за да я построи наново, да осъществи една инициация, преминавайки в образа на слугата. Тези особености са добре предадени и във филма на братя Куей от от 1995 г.: Institute Benjamenta, or this dream people call human life, където са отразени и идеите за абсурда и насилието.
Теми може да бъдат проследени и в едно по-късно появило се постмодернистично произведение, романът „Фердидурке“ на Витолд Гомбрович от 1937г. В него инфантилизацията на възрастния човек чрез третирането му като дете обаче не е доброволен отказ от социалните амбиции – естетически и екзистенциален жест като при Валзер, а е насилствена, абсурдна, унизителна; връщането на вече зрелия Юзек в училище е пряк жест на социално насилие. Тук присъства и формата като социална маска и загубата на личността в ролята, която тя има, което при Валзер също е обвързано с ирония, но тя е приглушена от двойствеността на персонажа и меланхоличния тон, докато във „Фердидурке“ е средство за провокация.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Роберт Валзер, „Якоб фон Гунтен“, изд. „Нике“, 2025 г.
[1] Валзер, Роберт, „Якоб фон Гунтен“, изд. „Нике“, 2025, стр. 19
[2] Валзер, Роберт, „Якоб фон Гунтен“, изд. „Нике“, 2025, стр. 110
