Ясунари Кавабата, „Гласът на планината“

През 1972 г., четири години след като получава Нобелова награда за литература, японският писател Ясунари Кавабата се самоубива. Неусетната му смърт няма как да не накара читателите да потърсят мотивите в творчеството му. Още началото на романа „Гласът на планината“ дава подстъп към разчитането на заглавието: ще го свързваме със състоянието на отекване и затихване на живота, породено от старостта, и захващането за природното като лоно. Но то е представено като естествено проявление, а продължаващата виталност се оттласква от идеята за принудена намеса спрямо безсмислието на живота.

Романът „Гласът на планината“ е издаден за първи път на български език през 1982 г., а новото издание от тази година за пореден път насочва вниманието към японския автор и затвърждава принадлежността на романа към модерните класики.

В основата на повествованието е фигурата на шейсет и три годишния Шинго, представен като третоличен свидетел на процесите в семейството му. Привързан към своята снаха Кикуко, бащата проследява как синът му изневерява на своята съпруга. В къщата пристига и дъщерята на Шинго, която е пред развод и е принудена да потърси подслон заедно с малките си деца. Отношенията между всички се развиват и задълбочават. Романът остава верен на японската стилистика и не разчита толкова на сюжетно запълнения, колкото на спокойния и плавен разказ, който изгражда минималистична картина с помощта на детайли и фрагменти от ежедневното вглеждане и съзерцание. На пръв поглед скучната постановка постепенно изгражда интимна атмосфера и с малко повече търпение читателят има възможността да надникне в различните измерения на централно залегналия проблем за семейството.

Деликатна е ролята на възрастния баща, който е поставен пред моралния въпрос до каква степен има право и възможност да се меси в отношенията на децата си, дори в опита си да им помогне или да им даде съвет. Семейството е основен ценностен носител за Шинго, въпреки това той не го сакрализира, а приема с добродушно снизхождение, но и със загриженост при разрешаването на проблемите в къщата. Именно този дом се разтваря в една ограничена темпорална рамка, в която цялото семейство се събира заедно и същевременно всеки се разпуква поотделно. Не остават скрити личните проблеми от ежедневно естество. Дори натуралистичният детайл в хъркането на жената на Шинго и полепналата й пот създава усещането за вялост и изчерпаност на възрастната двойка. Представени са обстоятелствата около смъртта на няколко приятели на Шинго, което само насочва рефлексивното отношение и на героя, и на читателите към настъпващите промени у бащата. Той забравя все повече и не може да бъде постоянен стълб на семейната стабилност, същевременно има нещо двойствено и разяждащо в желанието да помогне.

Темата за войната е мимоходом спомената, но отчасти я усещаме като причината за пронизващото безразличие и цинизма. Разбира се, на фона на всичко са представени и природните мотиви, връзката на героите с природния свят се движи между случайното съзерцание и умишленото съприкосновение с носителите на красотата.

„Гласът на планината“ е тиха книга, която комбинира човешката топлота и грижата с вглъбеността в собствените проблеми и стаеното напрежение в отношенията между хората. По този начин, без да осъжда, романът на Кавабата ни разказва, че вече изградената планина на старостта е запазила вътрешния си глас, който още кънти от разнасящото се ехо. И точно това е онзи човешки дух, който се скрепява и продължава да бъде утвърждаващ и осмислен.

МИХАИЛ ФИЛКОВ

Ясунари Кавабата, „Гласът на планината“, изд. „Колибри“, 2026 г.