Йордан Радичков, „Неосветените дворове“

Преиздаденият пътепис на Йордан Радичков „Неосветените дворове“ ни сблъсква с една полу-представа, полу-фиксидея за далечните якутски земи, които не познаваме, които надали бихме познали. В този смисъл това представлява един разказ за връзката между личното и всеобщото осезание за природата, който наподобява и вървене по пътеките на скритото приключение, и бродене по сенчестите алеи на подсъзнанието. Разбира се, и тук тези импресии възвират и обладават повествованието, като все повече препращат към премъдрото чудене за способността на природата да уподобява битието.

                  В встъплениеto към пътеписа си Йордан Радичков споменава, че това е едно описание на всички спомени, които са преминали през него след пътуването си из Якутия и невъобразимата ѝ пустош. Но сякаш  монотонността на мистичната природа, в началото дори представена чрез приказни елементи и легенди, обуславя вихъра на мисълта и подсъзнанието на прозаика, който твърде често ни среща с картинни разсъждения, които най-силно биха ни въздействали в подобни ситуации. Полу-пустошта като една полумагическа реалия в очите на Радичков се явява условие за същестуване на всички натуралистични олицетворения на животни, реки, гори, които успяват да оживеят заедно с човешкия поглед върху тях. Такъв е погледът и на народа на якутите, по-скоро невзрачен, отчужден, страничен, той е ситуиран в своята смълчаност, подвластна на стихията на ледените погледи на тайгата. Както казват самите якути, техният глас бледнее пред този на пеещата непрестанно тайга, затова те и не обичат да пеят.

                 Това навява тъкмо мисълта за едно всевечно наблюдение на непосредственото приближение и безжизнеността, която в призмата на тайгата постоянно застига битието. Ловът, студът, мъглата, някак все любими теми на Радичков и в случая почти единствени събития, са представени абстрактно, но в този пътепис има някак по-осезаемо усещане за присъствие и конкретно ситуиране, за тук. Тъкмо тези висши способности на природната импресия, разграничаваща отчасти високото и низкото, представляват механизма, който из цялото творчество на писателя е отключвал асоциативния поток на подсъзнанието, препращал към други спомени и действителни биографични събития конкретно от живота на Радичков, някои от които описани и в „Неосветените дворове“.  Историите за живота на якутите, отдèлен от този на руските заселници, сякаш изграждат граничните пространства между истина и възприятие. Това  кристализира премъдростта в условията на студа, тъмнината и усамотението на природата, тъй като разказвачът е стъпил някак на границата между двете действителности. В цялата тази атмосферичност на мразовитата река Лена съществува магичност, която, бидейки обусловена от мрака на горите и черно-белите мъгливи рисунъци на езерата, оставя клейма из живота и бита на якутите. Дори и с оглед споменатата Амуро-Якутска магистрала, символ на постоянната борба на човека с природата и тласкаща го към граничността на безжизненото, все пак студът и снегът не прекъсват своето царуване над приказната земя на якутите.

                  Вместо със заключение ще завърша този текст с цитат от пътеписа, който ми се струва, че добре онагледява съзерцанието и проникновеността на Радичков – и спрямо Якутия, и спрямо подсъзнанието и потока на разсъждения: „…в Тикси всички са равни. Ако човек поживее повече на Север, ще разбере как всяка граница между хората е изличена. Представям си, ако съм във вътрешността и мина по улицата с два ботуша и една риба под мишница, целият ми авторитет ще отиде по дяволите. Вътрешността много държи на тия работи, а тука никой не гледа, защото всички носят ботуши, всички чистят преспи, всички работят, всички търсят изчезналите през зимите бури.“ В този смисъл шаманите, студът, мъглата и тайгата навярно са оставили дълбока следа и отправна точка в творчеството и съзнанието на Йордан Радичков.

КРУМ КИРОВ

Йордан Радичков, „Неосветените дворове“, изд. „Нике“, 2026 г.