В последните два месеца филмовата адаптация на „Одисея“ на Кристофър Нолан предизвика сериозен дебат, който не се ограничи единствено до академичните среди – включиха се дори хора, които за първи път се сблъскват с Омир. В своята интерпретация режисьорът илюстрира психологическите последствия от действията и решенията на човека във война. „Какво значи да се прибереш у дома, след като вече не си същият човек?“ – това е един от въпросите, които поставя Нолановата „Одисея“. В българските медии се появи необичайно голям брой текстове, публикувани непосредствено преди премиерата на екранизацията и обобщаващи очакванията към нея, както и текстове, които съдържат коментари относно самия филм. Това включва репортажни статии, съдържащи анонси за филма и отразяващи отзвука в световен мащаб, както и рецензии с разнообразни оценки и аргументи (цели пет в „Портал Култура“).
Всяка филмова адаптация на класическо произведение обновява неговия прочит, като го доближава до съвременната аудитория. За целта се използват различни похватина киното – осъвременен език, стилизирано визуално представяне на обстановката, нелинейна драматургична структура, накъсан и динамичен монтаж, както и илюстративни кадри при голяма част от диалозите. Този своеобразен „превод“ на митовете може да провокира зрителя да открие себе си в историите и да ги осмисли на по-лично ниво.
В световен мащаб се наблюдава вълна от преиздавания на „Одисея“, а през 2026 г. в България бяха публикувани две нови издания на епическата поема – на издателство „Световна история“ (превод Георги Батаклиев) и „1002 PRODUCTIONS“ (аудиокнига). Заедно с това се наблюдава засилен интерес към книгите на Стивън Фрай, преразказващи по увлекателен и достъпен начин старогръцките митове.
В Обединеното кралство са публикувани над десет различни издания, включително луксозни, специализирани и академични. Според информация от статия на Ема Лофхаген в „Гардиън“ продажбите на хартиен носител са нараснали с 1400% в четирите седмици до 25 юли 2026 г. (тоест до около седмица след излизането на филма) в сравнение със същия период от предходната година. Ръстът на продажбите освен на ефекта от филма се дължи и на предварителното очакване – съвестният зрител има нуждата „да се подготви“ за това, което предстои да види на екран. Дори преводачката Емили Уилсън, която критикува филмовата адаптация на Нолан, все пак признава нейния принос за повишения интерес към Омировия епос. Трябва да отбележим обаче, че тенденцията за засилване на интереса към оригиналните произведения след излизането на филмова адаптация не е единичен случай. Друг пример от тази година са продажбите на „Брулени хълмове“, които скачат с 469% в сравнение с предходната година. През януари 2026 г. в Обединеното кралство са продадени 10 670 екземпляра – в сравнение с 1875 екземпляра през януари 2025 г. Ако съпоставим този по-скромен процент със статистиката за „Одисея“, разликата в числата вероятно се дължи и на изключителния комерсиален успех на екранизацията на „Одисея“, за която статистиката отчита най-големия боксофис на филм с R-рейтинг в историята на киното.
Още един случай, който е актуален за българската културна среда, е преводът на повестта „Сънища с влакове“ на Денис Джонсън, издаден през 2026 г. – около година след световната премиера на филмовата екранизация на фестивала Sundance. Разпространението на филма в Netflix започва през ноември 2025 г., което потвърждава актуалността на изданието. Тясната връзка между реалностите на киното и литературата е илюстрирана и от корицата на българското издание, която представлява кадър от филма.
В по-дългосрочен план обаче се наблюдава интересен феномен – изследване на Микела Понцо, Винченцо Скопа и Идола Франческа Спано („Чели ли сте тази книга? Не, но съм гледал филма: Изследване на влиянието на филмовите екранизации“) сочи, че този засилен интерес обикновено е краткосрочен и носи риск от заместването на текста от филмовата екранизация: „По-конкретно открихме, че в седмиците непосредствено след излизането на филма вероятността книгата да се появи в списъка на най-продаваните книги, се покачва с около 15 процента, което вероятно е провокирано от медийното внимание и координацията сред потенциалните читатели. Въпреки това позитивният ефект изчезва с времето и около шестия месец след излизането се наблюдава негативен ефект. Тази тенденция показва, че филмите могат да служат като заместител на книгите, като насочват потенциалните читатели към филмовата екранизация“. По отношение на тази теза е интересно да се проследи дали по-нататък, когато се заговори за Омир, филмът ще бъде предпочитан от масовата публика пред литературния оригинал – въпреки че и към този момент има предишни, не толкова комерсиални екранизации като „Завръщането“ (2024, реж. Уберто Пазолини), „Одисея“ (1997, реж. Андрей Кончаловски) и „Одисея“ (1954, реж. Марио Камерини). Рано е да определим дългосрочното въздействие от филма на Кристофър Нолан, но дори в последните седмици е налице спад в повсеместното присъствие на материали около филма в социалните мрежи. Хумористичните снимки и видеа, както и музикалните трендове значително намаляват, тъй като краткосрочният ефект на интензивно въздействие постепенно започна да се изхабява и по-скоро става причина за чувство на отблъскване от страна на хората, които вече са гледали филма и са се поинтересували от заобикалящия го контекст.
Въпреки очевидното сходство явленията в българския културен контекст по-скоро трябва да се разглеждат като отражение на световните процеси, отколкото като самостоятелни тенденции. Независимо по какъв начин се случва взаимодействието, филмът на Нолан е доказателство, че световете, които литературата и киното изграждат, продължават да вълнуват съвременния човек, като създават диалог в публичната среда.
ДИМИТЪР АЛЕКСИЕВ
