Захари Карабашлиев, „Последният ловец на делфини“

Новият роман на Захари Карабашлиев ни подхлъзва да повярваме в неговата почти-документалност. Това се обуславя от съчетаването на различни структурни единици в повествованието, както и от двойствената позиция в гласовете на активния първоличен повествовател и пасивната му функция на мемоарист. Проблемите, които Карабашлиев разглежда в своите романи („18% сиво“,  „Опашката“,  „Рана“  и др.), до голяма степен засягат ежедневието на съвременния човек, но не му е чужда и военната тематика – двете линии успешно се събират в  „Последния ловец на делфини“.

Интродукцията е изградена по непринудено убедителен начин: представена е случайната среща на мъж и жена в прожекционна зала за архивни филми. Така заявката е за (най-сетне) роман, който ще се отърси от цялата клиширана обремененост на българското литературно битие. По-нататък двамата герои ще ги обедини образът на делфина – по  лични и професионални причини. Паралелно с това се запознаваме с живота на дядото на повествователя, учител по история и ловец на делфини. Динамични са събитията около участието му във Втората световна война  –  представени от гледната точка на съвестен мемоарист. Откроява се човешкото лице на героя, все пак свързан с усещането за достойнство. Тъмнината около фигурата на Иван Бранев е разбулена, за да излезе истината за репресиите след 9 септември – нагласените присъди и трудовите лагери.

На моменти ролята на мемоариста се измества в роля на моралист. Дидактичният и сантиментален тон се опитва да отъпче и продиктува прочита, въпреки че представените събития са красноречиви сами по себе си. Подобно явление се наблюдава и на финала, където прекрасната постановка е засенчена от сякаш винаги необходимите няколко последни страници,  концентриращи свръхсантименталния подход, който да изглади  перцепцията  на  тематичното ядро. Всъщност се случва точно обратното – вместо с невиждано дълбокомислие читателският подход тук е по-скоро с леко снизхождение.

В повествованието са вплетени и елементи от митове, легенди и предания, свързани с делфините и тяхното присъствие като висши животни, носещи светлината и доброто. Така се усложнява образът на делфина, като се изгражда разбиране, започващо именно от това  архе  на историите. Същевременно надвисва и опасността тези разкази да прозвучат енциклопедично и изкуствено поради спонтанното им и монотонно вплитане в централната сюжетна линия.

Темата за любовта също обединява двата периода. Завършено прозвучава както притихналото чувство между Магда и Иван 70 години по-рано, така и разгръщащото се доверие в отношенията между повествователя и Дарина в настоящето. Двете любовни истории са проследени от техния зародиш и успяват да уловят уюта, трепета и органиката в споделената динамика. Отново символи на любовта са делфините, които  сякаш  стават участници в човешкото – дори  от научна гледна точка може да вземем предвид генетичното им сходство с човека.

Така книгата  на Захари Карабашлиев се наема с нелеката задача да  усвои символния потенциал на делфина, като  изгради  една панорама на човешките отношения, паметта и поколенческите травми. Темпоралната линия е подплатена от митологичното начало, последвано от тежките изпитания във военния и поствоенния период на миналия век и затворена от комплексните лутания в съвременния свят. Авторът почти успява да избегне капаните на стереотипа, а ние имаме основание да кажем, че въпреки съзнанието ни за фикция тя е достатъчно жива, за да се доверим на нейната  истинност.

МИХАИЛ ФИЛКОВ

Захари Карабашлиев, „Последният ловец на делфини“, изд. „Сиела“, 2025 г.