Поръчайте „Носталгия“:
Книгата „Носталгия“ на Мирча Картареску е определяна като едно от ключовите произведения на румънския постмодернизъм, като с първото си издание през 1989 г. печели на наградата на Румънската академия. Това е може би единственото сигурно нещо, което може да се каже за нея, защото още с жанровото определение започват да се появяват въпросителни. Новото българско издание я определя като сборник от пет новели, някои чуждоезични издания твърдят, че е роман от три части с пролог и епилог, а трети приемат всичко за едно цяло. На практика, освен на тематично и стилистично ниво, пряка обвързаност между петте части няма, защото сюжетно историите се подреждат така: как играч на руска рулетка успява да надскочи играта, как осемгодишно момче разкрива тайните на света, как двама влюбени сменят телата си, как детството на една жена предсказва нейното бъдеще и как архитект, който свири на пиано в колата си, може да погълне вселената.
Отдръпвайки се от тези налудничави на пръв поглед идеи, се разкрива нишката, която съединява всичко, а именно – сънят, каквото е и първоначалното заглавие на произведението. Сънищата тук са истинското нещо, към което изпитват носталгия героите вместо към своето минало, от което всички се опитват да избягат в убежището на своето подсъзнание. Оказва се обаче, че то също не им предоставя сигурността, от която те се нуждаят, а ги атакува отвътре, с помощта на сънищата, често по-реални от възможното, които едновременно отразяват миналото и предсказват бъдещето. Цялата книга е като една мултиплицирана рефлексия, като в кръгла стая пълна само с огледала, които представят едно и също до безкрая. Това е и една от главните теории на сборника – съществуват безкрайно много еднакви светове, в които всеки е едновременно кукла на по-малкия свят в главата си и кукловод на по-големия свят, в чиято глава се намира, като така се изрежда един безкраен низ на неосъзната повтаряемост, и най-смисленото нещо, което може да се направи, е да си дадем сметка за това. Идеята, освен че е изразена пряко в някои от различните части, се забелязва и на структурно ниво, като понятието „разказ в разказа“ тук достига невиждани мащаби – във всяка новела се излюпват като матрьошки по няколко разказвача, докато не кулминира в частта „REM“, където на героинята е даден ръкопис на цялата книга от автора така, както я държи в ръце самият читател, в която тя прочита как той разказва всички нейни действия – минали, сегашни и бъдещи. Този mise en abîme надхвърля всички правила и очаквания, стига се истинско метафизично наслояване, което изисква по няколко почивки и препрочитания, за да се обхване напълно. Още една характеристика на всичките тези разказвачи е, че всеки от тях се опитва да обоснове възможно най-много своя разказ, т.е излага всички причини, провокирали го, защо се правят всички отмествания от него и т.н, чрез което се опитва да спечели доверието на читателя, без което всички тези истории ще си останат просто фантасмагории. Не помага и това, че повечето „главни“ разказвачи са писатели, под една или друга форма, които са напълно наясно, че това, което пишат ще бъде прочетено и започват да се обръщат пряко към читателите, към героите си, че дори карат героите да се обръщат към създателите си. Идва момент, когато започва да се забърква и реалната биография на Картареску, с което менталната гимнастика, нужна за осъзнаването на всичко, става почти невъзможна.
Със сигурност „Носталгия“ е четиво за по-дълго време, когато читателят може да си позволи изключително съсредоточение, за да може да се обхванат тези дълбини на човешкото, в които този постмодерен Гогол, Картареску, наднича и изследва. Минало, настояще, бъдеще, реалност, сън, фикция, възможно и невъзможно придобиват едно и също значение между тези страници и всички останали паралелни страници в безкрайния низ от светове.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Мирча Картареску, „Носталгия“, изд. „Хермес“, 2025 г.
