Поръчайте „Плът“:
Романът „Плът“ на британско-унгарския автор Дейвид Салаи, с който тази година той спечели наградата „Букър“, започва предизвикателно и травматично, въпреки че самият текст не съдържа в себе си морална или естетическа оценка. Стилът е максимално изчистен и дори създава впечатлението, че има стил „без стил“. Текстът изгражда представата за едно оголено тяло. Тази пречистеност и непретенциозност помага в романа да изпъкнат някои от основните и важни теми – за самотата и смъртта и за ролята на тялото.
Въпросът за идентичността е от ключово значение. От една страна, текстът изглежда като експеримент за проследяване на живота не на една личност, каквато пълнота образът на героя не достига, а на едно съществуващо тяло или обект. От друга страна обаче, стои въпросът как е осъществено това съществуване. Още въвеждането на главния герой в книгата става по почти телеграфен начин, без вникване в неговия вътрешен живот, концентриран схематично върху мрежа от събития, чрез които се прави опит да се достигне до обща душевна рамка. Героят бяга от себе си, затова всичко, което му се случва, е отдалечено и не подлежи на осъзнаване. Повдига се и въпросът за опознаването на собственото тяло. Петнайсетгодишният Ищван не осъзнава напълно функциите му: „Докато никой не знае за това, то все едно не се случва. Сякаш съществува по същия начин, по който съществуват фантазиите, като нещо, което само си представя“[1].
Плътското привличане е по-скоро опит за приобщаване към света на възрастните, отколкото акт на самозадоволяване. С развитието на сюжета това се променя, както се появяват и други алтернативи за достигане до другите, както и за бягство от себе си – пушенето, употребата на наркотици. В този смисъл Ищван има някои противоположни черти на герои като Томаш от „Непосилната лекота на битието“ на Кундера. Докато там сексуалните контакти са начин за утвърждаване на автономност и изследване на човешката уникалност и мястото в света, при героя на Салаи се търси точно обратното – приобщаване, забравяне, сливане с деиндивидуализираната маса от чужди тела. Общ обаче е въпросът за насилието, който при Кундера донякъде носи иронична окраска, докато тук присъства директно: „Самото действие се усеща като бягство. В него има забрава и нещо удовлетворяващо като при насилието. Като че ли му дава нещо, което насилието би му дало, нещо телесно и разрушително, нещо, от което явно има нужда“[2].
Читателското око опознава само повърхността, тялото на Ищван – за него еротичното става игра на различни фронтове, от които само в един не успява да спечели. Изнасилването, неназовано и невъзприето от героя като такова, води до постоянно повтарящи се модели, които той неосъзнато следва. Героите и читателят знаят повече за Ищван, отколкото той самият, в което се крие и известна доза ирония.
Описването на едно фикционално време, близко до нашето, води до въпроса дали само времето в романа се усеща плоско, схематично, лишено от чувствителност. Именно чувството за стерилност, а понякога и клишираност в текста кара самия читател да се замисли дали не споделя с главния герой оставащата във времето неодушевена самота. Отворен остава въпросът кой е добър и кой – лош, защото в живота няма истински отговор на него, а само гледна точка. Паднал ли е мъжът на 42-годишната съседка, или е бил бутнат. Ищван не знае. Ние също.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Дейвид Салаи, „Плът“, изд. Лабиринт, 2025 г.
[1] Салаи, Дейвид, „Плът“, прев. Петя Петкова, изд. „Лабиринт“, 2025 г., стр. 25
[2] Пак там, стр. 281
