Цочо Бояджиев, „Книга на градовете“

В повечето случаи опоетизирането на градското пространство, изтъкано от празнота, пустош и изолация, навява силно въздействаща меланхолия в контекста най-вече на интимната поезия. Тъкмо за това ще стане въпрос и в новата стихосбирка „Книга на градовете“ на проф. Цочо Бояджиев – философ, поет, фотограф, който едва ли има нужда от сериозно представяне. В този смисъл поетическата нишка, зададена от предните му стихосбирки, е напълно запазена с тази разлика, че постмодерното философско терзание е вече поместено и смирено окрупнено във всички градове по света.  

Бих си позволил да тълкувам угризението на лирическия говорител и като нещо общностно и поколенческо – едно прииждащо бедствие, което се разпростира и рано или късно успява да застигне всекиго, което много наподобява тъкмо късния Далчев и като метафорични, и  като синтактични похвати. Естествено и привично за такъв тип писане е свръхсетивното вглъбяване в спомени, които абсолютно биха се превърнали в контекстов синоним на сантиментална реалия или обект на почти-оплакване. Самата тя е доста добре уплътнена чрез различните градове, които стават и свидетели на единичната борба на лирическия говорител със своето Аз, но я и заключват в рамките на себе си; чрез поезията възвират самите идейни действителности, които се проектират в топосите под въздействието на паметта, все повече приличаща на възпоминание. 

Разбира се, не всички стихотворения, които носят имената на конкретни градове (както повечето в поетическата книга – напр. „Берлин“, „Кьолн“, „Париж“, „Копенхаген“) са екстериоризирани и всичко придобива визуално, дори фотографско възприятие. Бих казал, че въпреки ситуирането на субекта в една външна обстановка, предполагаща липса на силна предметна конкретика, Цочо Бояджиев блестящо се справя с утилизирането на абстрактностите така, че те да не звучат клиширано или остаряло. Всичко това говори за една изключителна работа с езика на спомена и сантименталното, в което в крайна сметка се обособява една доста мъждива и размита конкретика, където, разбира се, изобщо не липсва конкретика. Въпреки хомогенността на постоянно допълващата се в тегобата си поетическа книга съществуват и разнородни примери за интериорност, които вплитат нишката на вглъбяването по друг начин, но без това да изглежда несъразмерно и синкретично (напр. „Романс). Вече костеливата ръка на дъжда, улиците и фасадите е преживяна и капките са се превърнали в закрилник, който обуславя новия ойкумен на стаята, донякъде синхронизираща невъзможността за комуникация с когото и да било и въплъщаваща усещането за застигане: „…в този хотел в тази стая au grand lit където / сме като току-що сътворени и всичко / което има някакъв смисъл / е между нас двамата“ (стр. 64).

 В такива дни лирическият субект е завладян от желанието да се изживее чувството, за което точна дума намирам единствено нa немски: Zweisamkeit. Това навява по-скоро крайната смърт, крайното изчезване, но и плътния порив за последно споделяне на меланхолията, от която смътно израства мимолетна любов. Така, докато не се постигне крайното вграждане, заглъхване в града, обединяващ абстрактност и конкретика. Това отново говори много за езика на Цочо Бояджиев и ако мога да обобщя, стихосбирката много наподобява философска изповед за перцепцията на видяното из странстванията на субекта. Самото преплитане и лутане из пътища и градове е много силно и смислово, и езиково подчертано чрез немощното уподобяване и сантименталното размиване на осезанията, свеждащи света до чезненето в градския Einsamkeit. 

КРУМ КИРОВ

Цочо Бояджиев, „Книга на градовете“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2025 г.