С оглед на събитията от последните месеци, в които Иран се явява основна пресечна точка, ми се струва изключително подходящо да се напише рецензия на последния филм на Джафар Панахи „Обикновен инцидент“, спечелил „Златна палма“ през 2025 г. Без този текст да се превръща в политикоаналитична хроника, би било важно да се отбележи, че режисьорът силно залага на критиката на управлението в Иран от доста отдавна. Конкретно този филм би могъл да мине за лента, която минава в периферията на прякото разкритикуване, но други произведния на Панахи като „Такси“ буквализират далеч повече, поставяйки персонажната система в рамките на съществуващото разделение в иранското общество.
„Обикновен инцидент“ по никакъв начин не отстъпва от така зададената неореалистична традиция, но в случая наблюдението ми се струва осъществено доста по-едностранчиво. Това не може да се разгледа като негатив, още повече що се отнася до факта, че тъкмо тази специфика задава основния проблем. Конфликтът първоначално е епистемологичен, а чак след това етичен, т.е. и зрителят, и персонажът се нуждаят на първо място от възможност за регистриране на задачата, която впоследствие да получи етично разрешение. За целите на тази рецензия ще разглеждам завръзката, изразена в улавянето на специфичното потропване, като епистемологично начало на етичен проблем. Още първият кадър, в който надзирателят пътува в колата си и блъска куче, създава усещане за заключена нередност, която трябва да бъде разрешена. Така още с пристигането си в гаража, надзирателят бива разпознат от Вахид – един от затворниците, които е изтезавал. Покачващото се напрежение и желание за отмъщение добиват своята експлицитност в рамките на непряката ретроспекция, която успява да задържи зрителя в тревожно неведение. В този смисъл отмъщението изглежда съвсем внезапно, то в никакъв случай не може да представлява диктат на епистемологичната убеденост; отвличането е плод на пряма феноменологична перспектива.
Нужно е обаче Вахид да се сдобие и с епистемологично обяснение, което се изразява в почти комичното събиране на бивши затворници, опитващи се да разпознаят надзирателя. Те по никакъв начин не придобиват убедителност, на моменти изглеждат куриозно в софистичните си наклонности на разсъждение. Желанието за отмъщение не придобива ясна посока, което е и търсеният ефект на така зададената етично-епистемологична дилема: дори и това наистина да е надзирателят, какво бихме могли да направим, не ни ли е поне малко страх. Голяма част от лентата се плъзга по параболата на въпроса какво може да се направи с този човек, дали трябва да бъде убит, дали трябва да бъде оставен на мира, какви са чисто личностните последствия от всеки избор. Отчетлив и еднозначен отговор на практика не ни се дава може би точно заради финала, който условно постига определена средина.
Добро впечатление все пак прави диференцирането и раздробяването на модусите на всеобхватния в иранския контекст етичен казус, а самото сюжетно преминаване е построено доста добре от драматургическа гледна точка. Някак парадоксална изглежда проявата на милосърдие за зрителя, който и без друго е запознат със ситуацията на Иран, но тъкмо това е режисьорското решение. Така окрупнява внушението, което дефинира индивида като антиномия на своя враг, след безпощадното си въвличане в една ризоматична структура. Тъкмо заради това (не)оприличение можем да съдим филма на Панахи като сериозно поставящ етичното като самоцел, макар търсен ефект да е кристализирането на истината от интерсубективната хаотичност. Този психологизъм на лутането се изчиства от мимикрията на добродетели в кулминацията на мъдруването – от една страна, доминирано от трепета на кръговите композиции, от друга, в чувството за дълг спрямо чуждия човешки живот, непредставляващ антиномия. Така сюжетната рамка спира да се занимава просто с правотата, а пълноценно я поставя в етичната доктрина.
Насетне филмът става все по-интригуващ тъкмо заради удържаната парадоксалност. Това положение несъмнено превръща този драматургичен дискурс за етиката в адекватна и смела режисьорска интерпретация, която, за съжаление, залита в инфантилното желание за безпричинна и безкористна доброта и справедливост. Тази безизходица, проявена в спешната нужда от действие, за което можем да съдим по многото затворени пространства на автомобили, създава внушение за импулсивност, което донякъде оневинява алогичната и интерсубективна линия на напрежение. Тъкмо това ни отвежда до финала, в който това си проличава най-сериозно: еднозначен отговор така и не получаваме – не защото трябва да се действа стоически и в контекста на прилагане на етика на отговорността спрямо другия. Основното умозрение се състои в тезата, че не просто човекът е виновен, а цялото общество; човекът е съставна част на една конформистка система, което като твърдение леко компрометира останалото действие, затова и финалът с право е толкова критикуван. От друга страна, финалът задава преобръщане на първоначалната постановка на проблема в един статичен кадър, както и в началото. Заключението би било, че не е етично да регистрираме епистемичното като зародиш на проблем, така както впрочем действат институциите. Въпреки липсата на особено правдоподобие и меродавност трябва да се признае, че този завършек – да оставиш своята антиномия в безпомощност и неведение, е малко по-зрял от алтернативните директни разрешения на конфликта и задава много повече поле за размисъл. Именно това избистря етиката на парадокса и напрежението, обгръщаща атмосферата на Иран, което пък само по себе си не компрометира моралните категории, но може би разочарова и оплита зрителя. Това е проблем, тъй като началото задава много по-сериозна категоричност и очакване за разрешение, което да разколебае етичната модалност.
Въпреки очевидната стойност на филма и неговата добра драматургична и режисьорска издържаност, подплатена добре и като атмосфера, не мога да скрия възражението си срещу част от посланията. Субектът има избор, което дава право на обществото да го съди, да посочва грешката и да желае наказание и справедливост. В крайна сметка Джафар Панахи си замълчава по въпроса какво е справедливо, като не го отъждествява с правилното и доброто – остроумен ход за оборване на идеалистите, който изглежда що-годе уместен.
КРУМ КИРОВ
