18-годишната Олга Дойкова и 15-годишният Владимир Меранлиев, ученици в НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ в Бургас, разказват за своите крачки в света на музиката. Лауреати на множество национални и международни конкурси, те вече имат възможността да работят с известни имена в областта. На 30 март в Камерна сцена „Зала България“ се проведе техният дебютен самостоятелен концерт „Сцена на талантите“, част от „Европейския музикален фестивал“. Интервюто е проведено със съдействието на Кантус Фирмус, организатори на „Европейския музикален фестивал“.
Как се срещнахте с музиката и с цигулката за първи път?
ОД: Първата ми среща с музиката беше още когато бях много малка. Дядо ми винаги е свирил на китара вкъщи, а баба ми, когато е била на моята възраст, е свирила на акордеон. И вкъщи винаги е имало песни, танци, било е весело. Но иначе допирът ми с инструмента за пръв път беше, когато трябваше да кандидатствам за първи клас. И тогава ходих с майка ми на нейните уроци – любителски по цигулка. Така се срещнах с инструмента и реших, че и аз искам да се докосна до него.
ВМ: Първата ми среща с цигулката и с музиката като цяло беше преди много време и стана по много интересен начин. Още бях в предучилищната, преди да си имам понятие от музикални инструменти. Бях на 4 години и пред училището, в което бях тогава, имаше музикален магазин. Един път го подминахме и аз пожелах да влезем. И всъщност тогава за пръв път зад касата видях истински музикален инструмент. Цигулки, закачени на стената, три големи цигулки. И аз тогава погледнах касиера и му казах: „Извинявайте, тези цигулки за продажба ли са?“. И той отговори: „О, да, но те са скъпи, големи са за теб“. И аз нещо се нацупих. Той ми извади по-малък инструмент, по-малка цигулка, за да я разгледам, хванах лъкчето. И ми беше много интересно. Малко след това майка ми ме записа в една школа за малки цигуларчета.
Как се справяте със стреса, с напрежението, с конкуренцията по конкурсите?
ОД: Честно казано, напрежението е по-скоро вътрешно, мое лично. Със сигурност конкуренцията е нещо много важно и трябва да я ценим, но тя е просто естествена и полезна част от развитието. Не на всеки допада идеята да отиде на конкурс, но за мен конкурсите са нещо много важно. Не толкова заради наградата или заради престижа, който уж ти дава. За мен това е една подготовка и една цел, към която се стремя и всеки ден работя за нея. И за мен полезното в това да участвам в някой конкурс, е самата подготовка. Разбира се, и самият конкурс е полезен – работиш под напрежение, излизаш пред хора, показваш това, за което си работил, но според мен по-големият позитив на явяването на конкурс е самостоятелната подготовка.
ВМ: На всеки му е натоварено и всеки трябва да съчетава точно тази заетост с почивка, разбира се, всички сме ученици, в момента и аз искам да се забавлявам, да ходя и да си губя времето, както се казва, но се справям. В момента съм в 10. клас и програмата е малко натоварена, тъй като не е особено съобразена с нашата заетост в училище. Програмата, по която уча, всъщност не е за музикални училища. Това е жалко, но в крайна сметка и това се преживява.
А приятелите ви подкрепят ли ви? Интересуват ли се те от това, което правите?
ОД: Да, повечето ми приятели също се занимават с неща в сферата на музиката. Имам приятелка, която не е в тази сфера, но тя също много ме подкрепя, идва на мои участия. Но повечето, които са в моя кръг, се занимават с музика и взаимно всички се подкрепяме, за да вървим напред, и се интересуваме един от друг. Нашите лични преживявания много се отразяват на начина, по който свирим и по който представяме музиката на нашия вътрешния свят. Аз мога да намирам добър баланс между личния ми и професионалния ми план, за което съм много щастлива и насърчавам всеки музикант да го търси.
ВМ: Много се радвам в каква среда съм попаднал. Особено през последните две-три години, когато започваме да порастваме и да се насочваме към това, което искаме и обичаме. Аз не си представям да правя каквото и да е друго. И се радвам, че съм обграден от изключително сериозни хора, които също като мен се опитват да съчетаят личния и социалния живот с професионалната насока, каквато и да е тя. И така имаме приятели. Аз и моята колежка Олга, с която споделям сцената днес, имаме приятели, които пътуват до София от Бургас – само и само да ни чуят. Изключително много им благодаря за подкрепата. И така, радвам се за това, че имам такива хора край себе си.
От кои артисти се вдъхновявате? На какво са ви научили?
ОД: Много съм се вдъхновявала на първо място от Светлин Русев и Лия Петрова. Това за мен са цигуларите на България, които са феноменални. Наистина всеки път, когато отида на техен концерт, това е много вдъхновяващо. Според мен няма как да не останеш развълнуван от такива музиканти. Разбира се, работата ми с професор Минчо Минчев – със сигурност много ме е вдъхновил да работя към нещо по-добро. Работата ми с професор Михаел Фришеншлагер – за мен беше голямо удоволствие, както и чест да се докосна до такъв професионалист, до такава легенда. Общо взето, мисля, че това са хора, които наистина са ми дали различна перспектива и които са ме накарали да искам повече.
ВМ: Честно казано, едно е човек да гледа изпълнение на артист – било то цигулар или друг – чрез телефон или в какъвто и да е записан формат, и съвсем друго е да го види на живо на сцената. За жалост, в Бургас, тъй като е много по-малък град от столицата, няма особено много изяви на големи музиканти и програмата е по-бедна. Затова всъщност най-голямото ми вдъхновение идва от колегите ми и от съучениците ми. Макар понякога да ме домързява, когато чуя, че Олга, моята колежка, свири до около 8 ч. вечерта, нима няма и аз да хвана цигулката и да продължа? И понякога си казвам: „О, толкова съм изморен, искам да приключвам вече, искам да си ходя и да спя“. Но не, чувам обоя на четвъртия етаж как свири един и същ пасаж от час и половина и аз продължавам.
На вас лично как ви се промени усещането за музика през тези години?
ОД: Усещането за музика със сигурност се променя с годините. Със сигурност различните гледни точки, които срещаш по пътя си, и самият ти в собственото си усъвършенстване имат влияние. Важното е да се слушаш отстрани и да се питаш дали това ти харесва или как можеш да го промениш, или да си кажеш, че сега ще експериментираш с това. Разбира се, трябва да спазваш важната граница по отношение на стила, ритъма и да уважаваш автора, който изпълняваш. Според мен и много предстои да се променя. Това е нещо, което е просто безкрайно.
ВМ: Много се задълбочи през последните две години, в които наистина започнах много да слушам, започнах да се интересувам и съм се гмурнал в класическата музика – на мен това ми харесва. Някои хора ми казват, че трябва да съм малко по-широко скроен и да обръщам внимание и на други жанрове, както и на други изкуства. Но аз не ги разбирам много – поне засега. Вероятно с възрастта ще се насочвам и към други неща, свързани с изкуство. Но през последната година и половина много започнах да се изявявам навсякъде – в София, в Бургас, в други държави, пътувам и всъщност музиката и изкуството се превръщат в ежедневие и ние, малко или много, не възприемаме, че живеем в него. Всичко се върти покрай моето свирене и покрай това, че днес ще имам да свиря това, пък утре ще поработя върху онова, вдругиден имам концерт, след това отивам на урок и всъщност така се задълбочаваме в това ежедневие, в тази музика. Бих казал, че така се променят нещата и че човек пораства, започва да ги възприема по друг начин, на друго ниво.
По какъв начин осъществявате комуникация с публиката, докато свирите? Стремите ли се по някакъв начин това, което изпълнявате, да остане в тях, да ги развълнува?
ВМ: Много се радвам наистина, че мога да изразя нещо, което по друг начин няма да мога, не би било същото. Докато свиря, много ме вълнува абсолютно всичко, особено ако съм доволен и от изпълнението, и от себе си. Но съм най-доволен след това, разбира се. На всеки му харесва да бъде аплодиран, всеки иска да го хвалят и така нататък. Но на мен ми е достатъчно просто да погледна хората, защото се разбира кога някой наистина оценява това, което е чул, видял. И се надявам, че мога да развълнувам хората по този начин.
Какви са творческите ви планове за бъдещето?
ОД: В момента се готвя за кандидатстудентските ми изпити, ще видим как ще преминат. Относно плановете ми за бъдещето мога да кажа примерно сега какво мисля, може и да ми се промени гледната точка. Много искам да творя в областта на камерната музика и ако имам възможността да бъда солистка, също бих се радвала. Може би това са двете сфери, за които имам желание и в които се надявам да се развия още повече, а пък какво ще стане в бъдеще, ще видим.
ВМ: Аз не се виждам след 5 или 10 години, след 15 или след 20. Живея ден за ден и много се надявам съдбата да ме бутне напред и да мога да правя това, което искам да правя. И давам всичко от себе си и хората покрай мен дават още повече за мен и за бъдещето. Но както се казва, каквото ще, да стане.
