Фразата „евтина ваканция в чуждото нещастие“ е първо използвана като лозунг на френските ситуационисти, написали я по улиците на Париж през 60-те, а по-късно е включена в текста на песента Holidays in the Sun на родоначалниците на пънка Sex Pistols. И в двата случая това е критика към фетишизирането на бедността и нищетата, към третирането на непривилегированите като експонати, които гледаме, бършейки очи, и към приемането на мизерията като нещо ексцентрично, което да привлича интереса. Може би не е нарочно и може би е подхлъзване по линията, че фокусирането върху безнадежността показва дистопичното, но в новия роман на Владислав Тодоров „Адската машина на щастието“ това присъства.
Авторът, познат най-вече с екранизациите на книгите си „Дзифт“, „Цинкограф“ и „Пумпал“, изгражда алтернативна вселена през 20-те години на ХХ век на една България, разделена на крайно идеологически клики – анархисти, военни и полицаи. Може би с цел осмиване на крайностите социалната група на анархистите с име „Оръдия на хаоса“, породила се от поствоенната нищета, на която е подложена голяма част от населението, е една карикатура на контракултурното, едно продължение на клишето за анархизма като идеология на буйни тийнейджъри, искащи да бъдат различни. Тези нищо неразбиращи младежи, наивни и привидно странни, не се използват толкова като представители на идеологическото многообразие, а като герои на ексцентричното, със своите татуировки, пиърсинги и облекло в черно, атрибути, напълно присъщи за щампата на „бунтаря“. Всички „анархо-нихилисти“ притежават превземщина и себелюбие, маскирани като социална ангажираност, но най-централно това се забелязва в героя на тяхната тарторка Ерини, чиято единствена характеристика си остава това, че е опасно секси. Опитът за задълбочаване на нейния образ се явява като биографичната информация за нейното изнасилване от персонаж с очевидно вдъхновение от Гео Милев, а именно идеалиста Гео Фридман. Подобни неща присъстват в биографиите и на останалите женски персонажи, като всички по някаква причина са проститутки в даден момент. Разбира се, това се използва, за да се покаже вътрешната сила на тези еманципирани жени, но когато това се случва на всяка, по-скоро показва едно фетишизиране на женското безсилие. Освен „вълчицата единак“ Ерини има и друга фатална дама в романа – Сидури, която не ѝ отстъпва нито по ексцентричност, нито по сексапилност. Тази героиня обаче е представител на другия идеологически лагер, този на полицаите. Тази група е единствената в романа, представена с добродетелността на своята умереност – странно, като се има предвид сегашната представа за органите на реда. Главнокомандващият тук е умозрителният доктор Абаносов, начетен, разумен и силно вярващ в силата на полицейската си професия, която счита за главен пазител на щастието. Това е и единственият герой, описан със силен морален компас, който му позволява да разбира и двете други страни в конфликта, но който, за съжаление, също издиша на моменти. Например въпреки привидната си съпричастност към анархистите решава, че единственият начин да се реши конфликтът, е да държат цялата организация достатъчно опиянена и дрогирана, така че да не им създава проблеми. Другият с що-годе стабилни морални ценности е действащият като главен герой Зако Петрини, бедно момче от покрайнините, който ненадейно се озовава в конфликт на прекалено високо за него ниво. Така и не разбираме всъщност той към кои се причислява, понеже той действа само когато е подбуден от някого, в повечето случаи – от жена. Например още в самото начало той се омайва от Ерини и без дори да знае какво отстояват, той се присъединява към „Оръдията на хаоса“, след това, докато изпълнява своята мисия, той се влюбва в разузнавачката Сидури и започва да върши работа за полицията. Всъщност единственият момент, в който той показва каквото и да е лично мнение, е когато отказва да участва в атентат, убиващ цялата военна хунта. Проблемът не е, че са изпуснати възможности за вземане на личен избор, а че такива възможности въобще няма. Сюжетността на романа трудно си преправя път до читателя поради факта, че книгата е по-скоро структурирана като сборник с биографиите на героите вместо целокупно задвижена обща история, в която те участват. От една страна, това показва задълбочения замисъл на персонажите, които не съществуват само тук и сега, но и носят миналото си на плещите си. От друга страна обаче, поради неголемия обем на книгата, сюжетът – особено в началото – трудно потръгва. Друг е въпросът, че всички герои имат трагични съдби на сираци, самотници, затворници и прочее, т.е. всички са онеправдани, живеещи в нещастие, потънали в трагика, която лесно може да се възприеме като проста сълзлива история, целяща да се фокусира върху лошото, за да може да повлияе по-силно. Всичко това, разбира се, може да бъде лесно обяснено с аргумента, че това е измислена паралелна вселена, в която това е достоверно. Единственото нещо обаче, което дори този аргумент не може да обори, е реалистичността на диалога, лавиращ на границата между неловкото, срамното и смешното. В изработването на диалога, особено когато разговарящите са Зако и Сидури, прозира едно желание той да звучи готино и тежко, но именно това го прави напълно нелеп:
– Падам си по теб, Бамбина! Тази твоя андрогинна природа-мода…
– И аз си падам по теб, Бамбино! Тази твоя персона… избухлива, живачна, отрицателна. Мрачен иконоборец си ти!
– Стилът ти ме възбужда, тези фрапантно оголени стави.
За младия читател този диалог тип дублаж на американски сериал по „Диема“ е дълбоко смешен, но не защото блести със забавни шеги.
Едно от нещата обаче, които романът развива добре, е философията за „атопос“, плаващия човек, непринадлежащ към нито един свят. Закодирана още в самото начало на текста, в студентските писания на Зако, тази философия намира своя буквален израз в края, когато героят се превръща в своеобразен лодкар на смъртта. Това придава на финала едно олекотяване от бремето на битието, превръщайки човека в река на безграничните състояния, които нищо и никой не обитава – освен несъществуващото.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Владислав Тодоров, „Адската машина на щастието“, изд. „Колибри“, 2026 г.
