Най-добрата метафора, която познавам за това да си писател, е в „Мао II“ на Дон ДеЛило, където той описва незавършената книга като някакво отвратително увредено бебе, което преследва писателя навсякъде, вечно пълзящо след писателя (влачейки се по пода на ресторанти, където писателят се опитва да яде, появявайки се в края на леглото още рано сутринта и т.н.) с умствено изоставане, и с гръбначно-мозъчна течност, стичаща се от устата, докато мяучи и ломоти, и крещи към писателя, желаещо любов, желаещо точно това, което неговата отвратителност му гарантира да получи – пълното внимание на писателя.
Образът на увреденото бебе е перфектен, защото улавя смесицата от отвращение и любов, която един писател изпитва към това, върху което работи. Творбата винаги се получава толкова ужасяващо дефектна, такова отвратително предателство на всичките ти надежди за нея – жестока и отблъскваща карикатура на съвършенството на замисъла ѝ – да, разбирай гротескна, защото е несъвършена. И все пак то, бебето, е твое, това си ти и ти го обичаш, и го дундуркаш, и бършеш гръбначно-мозъчната течност от отпуснатата му брадичка с ръкава на единствената ти останала чиста риза (имаш само една останала чиста риза, защото не си пускал пералня от около три седмици, защото най-накрая някоя глава или герой изглежда сякаш най-накрая трепери на ръба на това да се получи и да заработи и се ужасяваш да прекараш каквото и да е време с нещо друго освен с работа върху него, защото ако си отместиш погледа за една секунда, ще го изгубиш, обричайки цялото бебе на продължаваща отвратителност). И така, обичаш увреденото бебе и го съжаляваш, и се грижиш за него; но също така го и мразиш – мразиш го – защото е уродливо, отблъскващо, защото нещо гротескно му се е случило по време на израждането от главата към страницата; мразиш го, защото неговата уродливост е твоята уродивост (защото, ако беше по-добър писател, бебето ти щеше, разбира се, да изглежда като едно от онези бебета от рекламите за детски дрешки по каталозите, перфектно и розово, и задържащо гръбначно-мозъчната си течност) и всяко едно негово отвратително неконтролирано вдишване е опустошително обвинение срещу теб самия на всички нива… и така, искаш го мъртво, дори докато го гледаш като писано яйце и го бършеш, и го дундуркаш, и понякога дори му оказваш първа помощ, когато изглежда сякаш собствената му гротескност му спира дишането и може да умре.
Цялата работа е толкова сбъркана и тъжна, но същевременно нежна и трогателна и благородна и готина – то е някакъв вид истинско свързване – и дори в пика на своята отвратителност увреденото бебе по някакъв начин докосва и събужда това, което подозираш, че са някои от най-добрите части от теб: някакви тъмни майчински части. Обичаш бебето си толково силно. И ти се иска другите също да го обичат, когато най-накрая стане време за увреденото бебе да излезе и да се сблъска със света.
ЗАБЛУДЕН ИЛИ ЗАБЛУЖДАВАЩ?
Та, си в малко опасна позиция – обичаш бебето и ти се иска и другите да го обичат, но това означава, че се надяваш другите да не го виждат правилно. Искаш някак си да заблудиш хората; искаш те да видят като съвършено това, което ти в сърцето си знаеш, че е предателство към всяко съвършенство.
Или пък не искаш да заблудиш тези хора; това, което искаш е, че искаш те да видят и да заобичат едно прекрасно, възхитително, съвършено, готово за реклама бебе, и да бъдат прави, точни в това, което виждат и чувстват. Искаш ужасно да грешиш, искаш отвратителността на увреденото бебе да се окаже твоя собствена странна заблуда или халюцинация. Но това би означавало, че си луд; виждал си, бил си преследван и си изтръпвал от ужасни уродливости, които всъщност (както те убеждават другите) изобщо не съществуват. Което трябва да означава, че със сигурност поне някоя дъска ти хлопа. Но още по-лошо: това също би означавало, че виждаш и презираш грозота в нещо, което си създал (и обичаш), в своето потомство и по някакъв начин в себе си.
И тази последна, най-добра надежда – това би представлявало нещо много по-лошо от просто много лошо родителство; би било някакъв ужасен тип насилие над теб самия, почти самоизтезание. Но все пак това е, което ти най-много искаш: абсолютно, безумно, самоубийствено да грещиш.
ЗАБАВЛЕНИЕ, КЪДЕТО ГО НАМЕРИШ
Но все пак е много забавно. Не ме разбирай погрешно. Що се отнася до естеството на това забавление, все си спомням за една странна историйка, която чух в неделното училище, когато бях с размерите на пожарен кран. Действието се развива в Китай или в Корея, или на някое подобно място. Изглежда, имало един стар фермер в покрайнините на едно село в планинска местност, който работел във фермата си само със сина си и любимия си кон. Един ден конят, който не само му бил любим, но и бил жизненоважен за трудоемката работа във фермата, разбил ключалката на конюшната си или каквото там е и избягал. Всички приятели на стария фермер се събрали да възкликнат какъв лош късмет било това. Фермерът само свил рамене и казал: „Добър късмет, лош късмет, кой знае?“ След няколко дни любимият кон се върнал в компанията на цяло безценно стадо диви коне и приятелите на стария фермер се събрали, за да го поздравят за това какъв добър късмет се оказало бягството на коня. „Добър късмет, лош късмет, кой знае?“ казал само фермерът в отговор, свивайки рамене. Сега се усещам, че фермерът звучи прекалено като евреин за стар китайски фермер, но така го помня. И така фермерът и синът му се заели да обуздават дивите коне и един от тях изхвърлил сина от седлото с такава сила, че синът си счупил крака. И ето, че пак дошли приятелите да съчувстват на фермера и да проклинат лошия късмет, който довел тези проклети коне във фермата. Старият фермер само свил рамене и казал: „Добър късмет, лош късмет, кой знае?“ Няколко дни по-късно Китайско-корейската имперска армия или нещо подобно навлязла, марширувайки, в селото, като мобилизирала всички физически здрави мъже между примерно 10 и 60 години за пушечно месо за някакъв ужасно кървав конфликт, който изглежда назрявал, но когато видели счупения крак на сина, го отписали като негоден за служба според някакъв феодален военен кодекс и вместо да бъде вкаран в капана, синът останал във фермата със стария фермер. Добър късмет? Лош късмет?
Това е някакъв тип алегорична сламка, за която се хващаш, борейки се с въпроса за естеството на забавлението, като писател. В началото, когато започваш да се опитваш да пишеш художествена литература, цялото начинание е за забавление. Не очакваш някой друг да го прочете. Пишеш почти изцяло, за да се самозадоволиш. За да отключиш собствените си фантазии и изкривена логика и за да избягаш или за да преобразиш части от себе си, които не харесваш. И работи – и е невероятно забавно. След това, ако имаш добър късмет и хората сякаш харесват това, което правиш, и наистина започнат да ти плащат за това, и имаш възможността да видиш нещата си професионално набрани и подвързани, и анотирани, и рецензирани, и дори (веднъж) четени в сутрешното метро от хубаво момиче, което дори не познаваш, и това сякаш го прави дори още по-забавно. За известно време. После нещата започват да стават сложни и объркващи, да не споменавам страшни. Сега чувстваш, че пишеш за други хора или поне се надяваш. Вече не пишеш само за да се самозадоволяваш, което – тъй като всеки вид мастурбация е самотна и куха – вероятно е хубаво нещо. Но какво замества онанистичната подбуда? Открил си, че се наслаждаваш писането ти да се харесва на хората и откриваш, че си изключително запален хората да харесат и новите неща, върху които работиш. Чисто личната подбуда започва да се измества от подбудата да бъдеш харесван, да имаш хубави непознати момичета, които да те харесват и да ти се възхищават, и да мислят, че си добър писател. Онанизмът прави път на опита за съблазняване, като подбуда. Сега, опитът за съблазняване е трудна работа и забавлението от него се изравнява с ужасния страх от отхвърляне. Твоето „его“, каквото и да означава това, вече е влязло в играта. Или може би „суета“ е по-правилна дума. Защото забелязваш, че една добра част от писателството ти вече се е превърнало основно в перчене, опитвайки се да накараш хората да те помислят за добър. Това е разбираемо. Рискуваш голяма част от себе си, пишейки – суетата ти е под залог. Откриваш едно пипкаво нещо за писането: определена доза суета е необходима, за да можеш въобще да го правиш, но всяка капка суета над тази определена доза е смъртоносна. В един момент откриваш, че 90% от нещата, които пишеш, са мотивирани и провокирани от всепоглъщащата нужда да се харесаш. Това води до кофти литература. И тази кофти работа трябва да се хвърли на боклука, не толкова заради някава творческа етика, колкото просто защото кофти работата ще доведе до това да не си харесван. Към този етап в еволюцията на писателското забавление, точно нещото, което винаги те е мотивирало да пишеш, сега е и нещото, което те мотивира да хвърляш написаното на боклука. Това е парадокс и един вид двойна примка[1], и може да те държат затворен в себе си в продължение на месеци или дори години, през които ридаеш и скърцаш със зъби, и оплакваш лошия си късмет, и горчиво се питаш къде може да е отишло цялото забавление от това нещо.
ОПИТАЙ ДА СИ СПОМНИШ
Умното нещо за казване, мисля, е, че изходът от тази примка е да намериш някак път обратно към изначалната си мотивация – забавлението. И ако успееш да намериш обратния път към забавлението, ще откриеш, че ужасно злочестата двойна примка от късния суетен период се оказва всъщност добър късмет за теб. Защото забавлението, към което се връщаш, се е преобразило от изключителната неприятност на суетата и страха, неприятност, която сега толкова неспокойно се опитваш да избегнеш, че преоткритото забавление е един много по-пълен и великодушен тип забавление. Има нещо общо с „Работата като Игра“. Или с откритието, че дисциплинираното забавление е повече от импулсивното или хедонистичното забавление. Или с разбирането, че не всички парадокси трябва да бъдат парализиращи. Под новото управление на забавлението, писането се превръща в начин да се задълбочиш в себе си и да хвърлиш светлина точно върху нещата, които не искаш да виждаш или да позволиш на другите да виждат, и тези неща обикновено се оказват (парадоксално) точно нещата, които всички писатели и читатели навсякъде споделят и на които реагират, които чувстват. Фикцията се превръща в странен начин да се разобличиш и да кажеш истината, вместо да е начин да избягаш от себе си или да се представиш по начин, по който смяташ, че ще бъдеш максимално симпатичен. Този процес е сложен и объркващ, и страшен, и също е трудна работа, но се оказва, че това е най-доброто забавление, което съществува.
Фактът, че сега можеш да поддържаш забавлението от писането само като се сблъскаш със същите незабавни части от себе си, за избягването или прикриването на които в началото използваше писането, е още един парадокс, но този път изобщо не е никаква примка. Това, което е, е дар, вид чудо, и в сравнение с него, наградата от обичта на непознатите е като прах, мъх.
David Foster Wallace, „The Nature of the Fun“, Fiction Writer Magazine, September 1998
Превод от английски: ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
[1] Double bind – Комуникативен парадокс, при който човек получава едновременно две противоречиви и взаимоизключващи се послания, които водят до несъществуването на правилен изход или решение. (бел. пр).
