28 януари
Скъпи Карло,
Сигурно не помниш, но днес е петата годишнина от сватбата ми, а утре – защото ще бъде утре, преди да завърша това писмо – е четиридесетият ми рожден ден. Главата ми е пълна с мисли, които дългогодишният навик ме кара да изложа на хартия, където най-добре мога да ги изразя, но които биха могли да бъдат прочетени само от най-приятелски очи. Една от големите радости в живота ми е, че имам приятел като теб, пред когото мога да разкрия сърцето си.
Съпругата ми в момента приспива твоя съименник. Защото дори на празник като днешния на него не му е позволено да стои буден до единайсет и половина. Когато майка му влезе преди малко в стаята при него, чух детския му сънен глас. Последвах я, за да надникна през вратата. Нощната лампа осветяваше с жълтеникав блясък детското креватче, до което седеше жена ми. Видях нежната усмивка върху личицето на моето момче, което премигваше в опит да остане будно. Тогава, преди да видя лицето на жена си, докато тя се навеждаше, за да го целуне, притворих вратата и се върнах тук, за да седна до тлеещия огън и да помечтая за невъобразимото щастие, което ме беше споходило.
Казвам ти, Карло, този момент за мен бе като един от онези мигове, когато усещаме, че отлитането на съня е твърде фино в сладостта си. Сам ще разбереш колко ми е трудно да осъзная, че в живота ми може да има такива неща, защото знаеш какъв беше този живот допреди няколко години. Аз съм като човек, който е прекарал първите си трийсет години в пещера. Нужно ми е повече от едно десетилетие на открито, за да повярвам напълно в слънцето и синевата.
Седнах отново пред камината, а краката ми бяха върху мечата кожа, която ти ни изпрати за Коледа преди две години. Светлината от огъня преследваше сенките из стаята, над книгите и картините и всички онези красиви дреболии, на които сега мога да се наслаждавам. Измервам своето благосъстояние чрез материалните ценности, но най-вече чрез богатството, което е в съседната стая и във всяко ъгълче от този дом.
Докато седях замислен, умът ми ме върна обратно в деня, в който ти и аз за първи път се срещнахме, преди двайсет и две години – ще станат двайсет и две през февруари. Дори след още толкова не бих могъл да забравя първия ден в редакцията на вестник „Норд“. Пред очите ми изниква голямата мрачна стая, поставените тук-там газени лампи, чиято оскъдна светлина огряваше бледите лица по бюрата. Навън се лееше зимен дъжд. Усещах как той напоява стаята с мраз. От предпечата се разнасяше мирис на мастило, който се просмукваше във влажната атмосфера. Седях там в мокрите си дрехи и чаках първата си задача. Бях на осемнайсет, беден като църковна мишка, неопитен и изпълнен с отчаяни мечти. Гемиите ми бяха дълбоко и безнадеждно потънали. Сърцето ми подскачаше нервно всеки път, когато чувах пронизващия глас на главния редактор, който призоваваше своите войници един по един и им даваше задачи. Можех само тихо да се моля моята да бъде някоя по-лесна, така че да не се изложа. Наистина, Карло, какъв деспот беше Болдън! Спомняш ли си стресиращото му: „По-кратко!“, което караше човек да срича материала си, превръщайки го в бръщолевене? Болдън още е във вестника като главен редактор, сякаш всичко си е все още същото. Чудя се коя ли бедна душа тръпне в момента под угнетяващия му натиск.
Това наистина бе един окаян ден! Часовете се нижеха бавно. Окаляни мъже с празни погледи идваха от улицата и оставяха подгизналите си чадъри да съхнат, преди да влязат в бърлогата на лъва, за да му поднесат уловената плячка от новини и да бъдат изпратени отново за нов улов. Всеки от тях ми хвърляше бърз поглед, изпълнен с любопитство, след което ме забравяше напълно. Всички си имаха работа за вършене – всички, освен мен. Мъжете, с които чакахме заедно, бяха повикани един по един и получиха своите задачи. Останах сам.
Тогава нова плашеща мисъл започна да измъчва въображението ми. Да не би началникът ми да бе забравил новия си служител? Или не бе намерил достатъчно незначителна задача за мен? Тази идея ме изпълни първоначално с дълбок срам, а след това с усещане за неправда. Нямах ли правото поне да опитам? Ще отида при него и ще му кажа, че съм дошъл тук, за да работя. Не заслужавах просто да бъда пренебрегнат и изпратен в ъгъла.
После вдигнах поглед и видях как влизаш със своето румено лице, от което струеше поздрав към всички в стаята. Каква огромна пропаст от труд и успех ни разделяше – теб, репортера, и мен, новака! И в този момент се разнесе острият призив: „Велев! Велев!“. Отидох и получих своите нареждания, след което се върнах толкова зашеметен. Тогава ти дойде и се запозна с мен някак небрежно, за да прикриеш добрите си намерения. И ми даде един-два съвета как да отразя конното надбягване, без да навлизам в празнословия. Жестът беше съвсем малък, но мъжкото приятелство, което започна с една услуга, продължи през следващите двайсет и две години в дух на взаимно доверие и лоялност.
Дружбата ни укрепна в тези първи дни. Беше късна пролет, когато решихме да делим обща стая в „Голямата къща“ – името, с което всички знаеха жилищната кооперация в западния край на града. Просторната бедна стая на третия етаж в продължение на години приютяваше нашите надежди, отчаяния и радости. Ето там е великодушната стара камина, зазидана от бедността и подслоняваща нашия огън – когато можехме да си позволим такъв. Там пък е голямата маса втора ръка – първата ни покупка – на която седяхме и работехме за своето безсмъртие в редките моменти, в които не работехме за своето оцеляване. Чекмеджето ти с ръкописа на твоя „Наръчник по политическа икономия“ е отдясно. Моето пък е отляво. Там е недовършената ми пиеса и още няколко стихотворенията.
Колко странно, че виждам тази картина така ясно сега, когато всичко е толкова различно!
Спомням си как се прибирам в един през нощта, влачейки уморените си крака по мрачните стълби. Отварям вратата – дори и сега усещам в дланта си малката медна дръжка – и поглеждам наляво. О, ти вече си вкъщи и спиш. Няма нужда да поглеждам към масата. Там има малко пари – в общата ни съкровищница. И знам, съгласно нашата спогодба, че там ще намеря също половин самун хляб и голямо парче сирене. Ти се бориш с глада насън, защото никой от нас няма право да яде, преди другият да се е прибрал. Аз ще те събудя и ние ще пируваме заедно и ще си говорим за деня, който вече е приключил, и за онзи, който тъкмо започва.
Не е ли чудно, че ми е трудно да приема, че това е само спомен? На мен, чиито крака са върху мечата кожа, която в онези дни би разорила и двама ни. Умът ми все още вижда тази недодялана картина на ранната ми зрялост. Аз, който спечелих слава и пари, а млади мъже идват при мен за съвет като при професионалист! Аз, който споделям почти всеки миг от живота си с най-нежната жена!
Най-странно от всичко обаче е, че онази умопомрачителна агония на мъката и покрусата, които се стовариха върху мен, когато на дългогодишното ни партньорство бе сложен завинаги край, сега не е нищо повече от спомен. Човек може да го огледа, да се усъмни в него и след това да го освободи с въздишка или усмивка! А колко реално беше всичко това само преди десет години! Колко истинска беше болката! Повярвай ми, Карло – да, искам наистина да ми повярваш, че в първите часове на самота бях наистина готов да посрещна смъртта. И тя щеше да се спусне над мен толкова естествено, както сънят над сина ми.
Ти не знаеше нищо за това тогава. Сигурно и сега не ми вярваш напълно – защото ние все пак се разделихме като мъже. Може би всичко това ти звучи малко чудато, но нещата при теб и мен се развиха доста различно. Следвайки повика на любовта, ти насочи своето перо към правенето на пари. Готвеше се да заминеш за Берен, да се ожениш за дъщерята на онзи съдия и да станеш едър земевладелец и кмет на градчето. И много от тези неща ти предвиди или поне се надяваше, че ще можеш да предвидиш. А какво се случи с мен? Аз останах на третия етаж в бедната стая и моят най-добър приятел вече не беше тук. За опора нямах нито приятел, нито надежда за обич, а последното ми стихотворение бе върнато от всички списания.
Но нека не говорим за това сега. Нека се върна в моя уютен дом с играещата светлина на огъня, докато краката ми си почиват, а аз слушам стъпките на съпругата ми в съседната стая.
Нашето приятелство бе толкова дълго и задушевно, че всеки от нас може да открие и най-малката промяна в тона на другия, и затова ти навярно долавяш нещо като носталгия по старите дни в думите ми. И нима би било странно, ако наистина е така? Един беден авантюрист, на когото се наложи да запретне ръкави още преди да е приключил с оскъдното си детство. Нима може да се очаква такъв човек изведнъж да остави закалените си ръце да почиват край домашното огнище? Няма ли неговите крака да закопнеят отново да поемат на път? Точно така бе в началото, дори и след раждането на сина ми. Не бях сигурен в неговото съществуване, докато не започна да ме гледа с очите на майка си.
Помниш ли сутринта, в която се разхождахме до изгрев-слънце? Спомняш си колко горещо беше в полунощ, когато си тръгнахме от редакцията, и как лунната светлина сякаш ни приканваше да тръгнем към полетата? И така ние поехме безцелно на север през потъналите в тишина улици, минахме край вилите с градини и точно от хълма над града видяхме как първият цвят на утрото обагря скалите наоколо.
Много малко ни трябваше в този миг просто да тръгнем по широката земя само заради удоволствието от свободното пътешествие. Какво ни задържаше? Нямахме истински дом, нито семейство, нито сигурност, която да браним. След нас щяха да останат само няколко драсканици на случайни листове хартия. Мисля, че беше истинска случайност, че веднъж поели на тази разходка, ние не продължихме нататък, за да задоволим жаждата си да се скитаме и да съсипем живота си.
Е добре, същият този авантюристичен дух продължи да ме спохожда и след това от време на време. В началото бях изплашен и се борех с това чувство. Укорявах се за мислите, които се промъкваха в съзнанието ми. Но беше наистина нужно да водя тази борба – да задушавам размирните фантазии, докато любовта на жена ми сътворяваше това единство, свързвайки две души в една.
Какъв е този съюз, който остава мистерия за всички извън него? Ти и аз знаем, че на мъжа е дадено да види женската душа като своята собствена, а на жената – да надникне в сърцето на мъжа, сякаш е нейното. Когато някой наш гост забележи, че аз и жена ми се разбираме само с очи, той смята, че това е само един от многозначителните погледи между двама близки приятели. Но той дори не си представя сладкото удоволствие да общуваме така на език, при който чувството отговаря с чувство.
Не е чудно, че бих искал да изразя благодарността си за това, че животът ми разцъфтя по такъв начин, за любовта, която ме направи не само по-щастлив, но и по-мъдър и по-добър човек. Но знам добре, че трудно ще намеря думи, за да опиша това нещо, което само смътно би отекнало в моята най-блестяща творба.
Стори ми се, че чух шумолене зад мен. След малко съпругата ми ще влезе тихо в стаята и без да наруши покоя на вечерта, ще дойде при мен, стъпвайки по подарената ни от теб меча кожа. Ще се подпре нежно на лявото ми рамо, ръката ѝ ще се плъзне по моята ръка, с която пиша, докато накрая стисне леко, но и с любяща строгост, дланта, с която държа писалката, сякаш се уверява, че наистина съм тук. И аз ще ѝ кажа: „Само да довърша последните думи до Карло и жена му, скъпа“. А тя ще пусне ръката ми и след това ще каже: „Предай им моята обич и им кажи, че тази Коледа не могат да ни откажат да дойдат. Искам да видят колко много е пораснало нашето момче“. И докато казва „нашето момче“, пръстите ѝ ще обгърнат инстинктивно рамото ми, тя ще наведе глава към мен, доближавайки лицето си до моето, а аз ще се обърна, за да я погледна в очите.
Имай още малко търпение с мен, скъпи Карло, докато ти обясня защо написах това писмо и какво означава то. През последните месеци аз скрих нещо от теб. Имам заболяване на сърцето и докторът ми каза, че може да умра във всеки един момент. Някак си усещам… знам, че този момент е съвсем близо. След малко ще си легна на тясното легло до вратата и мисля, че няма да се събудя утре сутринта със слънцето в очите, за да хвърля поглед към стаята и да видя, че съквартирантът ми го няма.
Защото аз съм в старата ни стая, Карло, както ти много добре знаеш, и не са минали десет години, откакто си тръгна, а само два дни. Картината, която ми изглеждаше истинска, докато пишех тези страници, сега избледнява, а слабата светлина на газената лампа потрепва, както винаги в тези часове. Чувам как тътенът на последния влак от града се надига и заглъхва. Вятърът се задъхва и се бори в комина, а след това запраща облак от пепел към огнището. Току-що изгорих стихотворенията и пиесата си. И двете чекмеджета на масата вече са празни, скоро и двата празни стола ще се втренчат един в друг над голата маса. Какво необуздано видение се яви в ума ми в цялата тази пустота! Само допреди миг си мислех, че всичко това е истина. Стори ми се, че чувам женски стъпки зад себе си, и се обърнах…
Нека има мир в живота ти, Карло, и искрена любов. Време е да заспивам. Може би ще видя в съня си отново всичко това и ще чуя онези тихи стъпки, когато дойде нощта, когато бледата светлина се процеди през дрипавите щори и настъпи краят на една дълга самота.
Когато умра, искам да мислиш за мен не като за човека, който бях, а онзи, който исках да бъда! Опитах се да ти покажа, че до теб имах един по-щастлив и по-смислен живот на надежди и блянове от това, което виждаше. Опитах се да оставя в паметта ти един мой образ, към който няма да ти е неприятно да се връщаш в някой тих час, когато имаш време да си спомниш за приятеля, когото познаваше толкова добре и когото може би познаваш още по-добре сега…
Даниел Велев
Фактическата действителност
(30 януари)
Даниел Велев, журналист, бе намерен мъртъв в леглото си вчера сутринта. Не е проведено разследване, тъй като е било добре известно на неговия лекар, че господин Велев страда от заболяване на сърцето, и смъртта му не е неочаквана. Починалият бе смятан за журналист със сериозен потенциал. През последните няколко години беше част от екипа на „Норд“. Той също е публикувал няколко свои произведения в различни списания, които говорят за неговия литературен талант. Господин Велев бе на около трийсет години, неженен.
Десет години по-късно писмото на Даниел Велев до неговия най-добър приятел се появява в страниците на водещо чуждестранно списание. Престижната литературна награда „Либра“ е присъдена на автора посмъртно…
ВЛАДИСЛАВ МАРИНОВ, 19 г.
