Карл Ясперс за първи път въвежда термина гранична ситуация, който обозначава събитие, в което индивидът се сблъсква с нещо, което е толкова извън него и всичко, което той познава, че не знае как да реагира. Подобен процес провокира у човека емоции, изпитани до крайна степен и в изненадващи за самия него параметри. Тогава той е изправен пред два изхода – да се предаде пред ситуацията, обричайки се на страдание, сякаш застинал във времето, или да я преодолее, изграждайки си коренно различен и нов мироглед. Нещо безкрайно градивно, но изключително трудно.
Именно в такава ситуация е поставен героят на Робърт Патинсън в новия пълнометражен филм на режисьора Кристофер Боргли – „Драмата“. Боргли, чийто най-разпознаваем филм си остава невъобразимо ексцентричната черна комедия „Писна ми от мен“, се очертава като творец с особена визия, със своеобразен афинитет към именно такива ситуации и персонажи. Той сякаш харесва състоянието „на ръба на нервна криза“, сюжетни линии, които провокират най-искрен смях и озадачено повдигане на вежди с крайността си. Например късометражният му филм “Former Cult Member Hears Music for the First Time”, чийто сюжет, абсолютно подсказан и разкрит от заглавието, изследва подобен сблъсък на човек с гранична ситуация. „Писна ми от мен“ пък, заедно с късометражния “Softcore”, демонстрират интереса на режисьора към персонажи, залитащи в крайности, до край отстояващи своите позиции, колкото и странни и дори болни да са те, което пък във времето на умереност и сякаш умишлено бягство от всякакви ексцентричности, се усеща като глътка свеж въздух на фона на всеобща миризма на ароматизатор от мол.
Най-новият му филм не се различава от останалите и носи сходни белези. Лентата представя живота на млада двойка, Чарли и Ема, които от самото начало се показват като своего рода особняци – той, леко свенлив и на пръв поглед задръстен, склонен да излъже, за да свали случайно момиче в кафене, а пък тя – глуха с едното ухо, малко фриволна и най-вече склонна да бъде свалена от случаен леко задръстен британец в кафене. Така започва тяхната история, която бива разкрита посредством ретроспективни сцени, тъй като зрителят намира Ема и Чарли в друг етап от тяхното познанство – те вече живеят заедно и им предстои да встъпят в брак. Дотук нищо необичайно – да, те са малко странни, но приготовленията за сватбата не се различават по нищо от ординерното. Ходи се на уроци по танци, пишат се обети, търси се диджей и прочие. Публиката се радва на тяхната чудновата динамика. Докато в един момент Ема не разкрива нещо от миналото си, което поставя Чарли в по-горе описаната гранична ситуация. Той не знае как да реагира, сякаш всички кодекси и компаси, които той неизменно е бил сигурен, че притежава, започват да дават накъсо. Неговият вътрешен конфликт бива подклаждан от второстепенните персонажи Рейчъл (Алейна Хейм) и Майк (Мамуду Ати) – техни най-добри приятели и кумове, които се явяват гласът на разума и социума. Те осъждат и коментират, понякога сякаш озвучавайки мислите на самия Чарли. Неговата одисея в търсене на изход бива придружена от прекалено много халюцинации и рязък фанатичен опит за секс с колежка, който сякаш цели на чисто емоционално ниво да му достави усещане за нормален допир с нормален човек, какъвто той вече не е сигурен, че Ема е.
Всичко това се развива на фона на интелектуалния Бостън, който допълва и развива персонажите и техните влечения и интереси: апартаменти на два етажа, пълни с книги, красиви улици и сгради, всички са облечени добре и могат да разговарят умно. Този ярък контраст добавя един особен комедиен ефект, който само повръщано на бяла покривка може да донесе.
Що се касае до операторското майсторство, то е дело на Арсени Кхачатуран, най-известен с работата си с Лука Гуаданино, също любител на естетически издържаните кадри, по филма „До кости“. В „Драмата“ цялостната операторска насоченост е към кадри, които обслужват идеално описаната обстановка и създават усещане за уют и дори на моменти лека неделна ленивост. Зрителят гледа филма и се чувства сякаш е облякъл топъл пуловер и е излязъл да снима с аналогов фотоапарат. Всичко това, разбира се, докато не дойде събитието – след това просто мислиш, че операторът нещо се е объркал и вече трябва да снима по коренно различен начин. Напротив – това псевдоусещане за нормалност, което на публиката ѝ се струва не на място, работи по абсолютно правилния за историята начин. И ти като Чарли да не знаеш как да реагираш. На каквото и да е било.
Узнавайки от кого се изпълняват главните роли, всеки един любител на независимото кино, даващо поле на непознати нам артисти, ще извърти очи. В конкретния случай обаче Зендая и Робърт Патинсън вършат работа именно защото не са прекалено характерни – техните персонажи биха могли да бъдат всеки един от нас, въпреки че нямаме холивудски усмивки и челюсти. Една прекалено особена физиономия ще разсее от основното послание, което засяга всички хора на този свят. В това отношение „Драмата“ не се различава от която и да е било стойностна басня: от конкретното към общото. Разбира се, тук някаква поука, написана с главни букви, няма, но пък полето за размисъл от обстоятелствената ситуация на Ема и Чарли постепенно бива изместено към колективния размисъл за връзките. Към това, което трябва да приемем у другия, въпреки безсънните нощи, които ще ни коства това приемане. Какво сме готови да простим в името на човека, когото обичаме? Кога спира да има значение хорското мнение и до колко то оформя нашата лична реалност? И най-вече колко смешни сме ние хората в желанието си винаги да имаме предвидими реакции и да взимаме предвидими решения, когато животът наистина може да ни постави в какви ли не ситуации.
Или както казва вече споменатият от нас Ясперс: “Човек е винаги повече от това, което знае за себе си.”
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
