От време на време съм получавал покани от институции – предимно американски – да изнасям лекции за естетиката. Веднъж смятах да приема и си мислех да взема със себе си птица, направена от бяло дърво. Но така и не отидох. Проблемът е, че не може да се говори за естетика, без да се говори за принципа на надеждата и за съществуването на злото. По време на дългите зими селяните в определени части на От Савоа са правели дървени птици, които окачвали в кухните си, а може би и в параклисите си. Мои приятели, които пътуват много, са ми разказвали, че са виждали подобни птици, направени по същия начин, в някои части на Чехословакия, Русия и Балтийските страни. Възможно е тази традиция да е още по-широко разпространена.
Начинът на изработка на тези птици е сравнително прост, макар че се изисква значително умение, за да бъдат направени наистина изкусно. Вземат се две парчета борово дърво, всяко с дължина около шест инча, и с височина и ширина малко по-малко от инч. Накисват се във вода, така че дървесината да омекне, и после се дялкат. Едното парче е за главата и тялото с ветрилообразна опашка, а второто – за крилата. Тънкостта се състои именно в изработването на перата на крилата и опашката. Целият къс за всяко крило се издялква по очертанията на едно-единствено перо. След това оформеното дърво се разрязва на тринайсет тънки слоя, които внимателно, един по един, се разперват, за да се създаде ветрилообразната форма. По същия начин се изработват перата на другото крило и на опашката. Двете парчета дърво се сглобяват на кръст – и птицата е завършена. Не се използва лепило и има само един гвоздей, където се кръстосват двете парчета дърво. Понеже са съвсем леки – тежат едва две-три унции – птиците обикновено се окачват на конец за издадената полица на камината или за някоя греда, така че да се задвижват от въздушните течения.
Би било абсурдно да се сравняват тези птици с автопортрет на Ван Гог или със сцена на Разпятието от Рембранд. Те са прости предмети, ръчно изработени по традиционен образец. И все пак именно тяхната простота ни позволява да категоризираме онези качества, чрез които те доставят удоволствие и изглеждат тайнствени на всеки.
На първо място има фигуративно представяне – човек гледа птица, или по-точно гълъб, привидно носещ се из въздуха. По този начин има препратка към заобикалящия свят на природата. Второ, изборът на изобразения обект (летяща птица) и контекстът, в който е поставена (вътре, където е малко вероятно да се видят живи птици), превръщат предмета в символ. Тази първична символика се съединява с по-общата културна символика. На птиците и по-специално на гълъбите се приписват символни значения в редица култури.
На трето място, има отношение към самия материал. Дървото е оформено съобразно присъщите му качества – лекота, пластичност и текстура. Като го види, човек остава изненадан колко сполучливо дървото се превръща в птица. Четвърто, присъщи са формално единство и пестеливост. Въпреки привидната сложност на предмета, „граматиката“ на създаването му е проста, дори строга. Богатството на формата му е резултат от повторенията, които са същевременно и вариации. Пето, този предмет, създаден от човек, предизвиква своеобразно удивление: как за бога е направен? По-горе дадох някои бегли насоки, но всеки, който не е запознат с техниката, би изпитал желание да вземе гълъба в ръцете си и да го изследва отблизо, за да разгадае тайната на неговото изработване.
Тези пет качества, когато не са разграничени едно от друго и се възприемат като едно цяло, пораждат – поне за миг – чувството за съприкосновение с нещо тайнствено. Човек гледа парче дърво, което се е превърнало в птица. Гледа птица, която по някакъв начин е нещо повече от птица. Гледа нещо, което е било изработено с тайнствено умение и с особена любов.
Дотук се опитах да обособя качествата на бялата птица, които пораждат естетическото вълнение. (Думата „вълнение“, въпреки че обозначава движение на сърцето и на въображението, е донякъде подвеждаща, тъй като разглеждаме чувство, което почти няма общо с другите, които преживяваме – най-вече защото Аз-ът тук е в много по-голяма степен отстранен.) Но все пак моите определения заобикалят същинския въпрос. Те свеждат естетиката до изкуството. Те не казват нищо за отношението между изкуството и природата, между изкуството и света.
Човек може да изпита естетическо вълнение също, гледайки планина, пустиня веднага след като е залязло слънцето, или овощно дърво. Следователно трябва да започнем отначало – този път не с предмет, създаден от човек, а с природата, в която сме родени.
Градският живот винаги сякаш е пораждал сантиментално отношение към природата. Природата се възприема като градина или като пейзаж, рамкиран от прозорец, или като арена на свободата. Селяните, моряците и номадите обаче са я разбирали по-добре. Природата е енергия и борба. Тя е това, което съществува без никакво обещание. Ако може да се възприема от човека като арена, като обстановка, трябва да се възприема като такава, която служи колкото на доброто, толкова и на злото. Нейната енергия е плашещо безразлична. Първата необходимост на живота е подслонът… Подслон срещу природата. Първата молитва е за закрила. Първият знак за живот е болката. Ако в Сътворението е имало замисъл, то той е скрит и може да бъде доловен единствено косвено чрез знаците, но никога чрез самото случващо се.
И именно в този мрачен контекст на природата се среща красотата и срещата с нея е по природа внезапна и непредсказуема. Бурята утихва, морето се променя от цвета на сиви лайна към аквамарин. Под канарата, срутена от лавина, пониква цвете. Луната изгрява над бедняшките квартали. Давам примери с повече драматизъм, за да наблегна на мрачния контекст. Помислете и за по-ежедневни примери. Както и да я срещнем, красотата винаги е изключение, винаги е въпреки всичко останало. Затова ни вълнува.
Може да се твърди, че начинът, по който се вълнуваме от естествената красота, има функционален произход. Цветята обещават плодовитост, залезът напомня за огъня и топлината, лунната светлина прави нощта по-малко тъмна, ярките цветове в оперението на птиците са (атавистично дори за нас) сексуален стимул. И все пак смятам, че подобно твърдение е твърде редукционистко. Снегът е безполезен. Пеперудата ни дава много малко.
Разбира се, обхватът на онова, което дадена общност намира за красиво в природата, зависи от средствата ѝ за оцеляване, от икономиката и географията ѝ. Онова, което ескимосите намират за красиво, едва ли е същото като онова, което е красиво за хората от племето Ашанти. В модерните класови общества има сложни идеологически обусловености: знаем например, че британската управляваща класа през XVIII век е изпитвала неприязън към гледката на морето. По същия начин социалната употреба, в която може да бъде вложено естетическото вълнение, се променя в зависимост от историческия момент: силуетът на планината може да представлява дома на мъртвите или предизвикателство пред устрема на живите. Антропологията, сравнителното религиознание, политическата икономия и марксизмът изясниха всичко това.
И все пак изглежда, че има определени константи, които всички култури намират за „красиви“: сред тях са определени цветя, дървета, скални форми, птици, животни, луната, течащата вода…
Нужно е човек да признае съществуването на съвпадения или може би на съответствия. Еволюцията на природните форми и еволюцията на човешкото възприятие са съвпаднали в пораждането на феномена на потенциалното разпознаване: това, което е, и това, което можем да видим (а виждайки – и да почувстваме), понякога се срещат в точката на утвърждаването. Тази среща, това съвпадение има две лица: видяното бива разпознато и утвърдено, а в същото време и самият виждащ бива утвърден от онова, което вижда. За един кратък миг човек се озовава – без да има претенциите на творец – в позицията на Бог от първа глава на Битие. И видя Бог, че е добро. Естетическото вълнение от природата, смятам, произтича именно от това двойно утвърждаване.
Но ние не живеем в първа глава на Битие. Ние живеем – ако човек следва библейската последователност на събитията – след Грехопадението. Във всеки случай живеем в свят на страдание, в който злото вилнее, в свят, в който събитията не потвърждават нашето битие, в свят, на който трябва да се противостои. Именно в тази ситуация естетическият момент ни дава надежда. Това, че намираме един кристал или пък един мак за красив, означава, че сме по-малко сами, че сме по-дълбоко вкоренени в съществуването, отколкото ходът на един-единствен живот би ни позволил да повярваме. Опитвам се да опиша възможно най-точно въпросното преживяване; началната ми точка е феноменологична, а не дедуктивна; формата му, възприета като такава, се превръща в послание, което човек получава, но не може да преведе, защото в същността си всичко е мигновено. За миг енергията на нечие възприятие става неделима от енергията на сътворението.
Естетическото вълнение от предмет, създаден от човек – като бялата птица, с която започнах – е производно на вълнението ни от природата. Бялата птица е опит да се преведе посланието, получено от истинска птица. Всички езици на изкуството са били развити като опит мимолетното да се превърне в постоянно. Изкуството предполага, че красотата не е изключение – не е въпреки всичко останало – а е основата на реда.
Преди няколко години, когато се занимавах с историческата страна на изкуството, написах, че съдя едно произведение на изкуството според това дали е помогнало на хората в съвременния свят да отстояват социалните си права. Държа на това. Другото, трансценденталното лице на изкуството поставя въпроса за онтологическото право на човека.
Схващането, че изкуството е огледало на природата, става привлекателно единствено в периоди на скептичност. Изкуството не подражава на природата, то подражава на едно сътворение, понякога за да предложи алтернативен свят, понякога за да усили, да потвърди, да превърне краткотрайната надежда, която ни дава природата, в социална. Изкуството е подреден отговор на онова, което природата ни позволява да зърнем от време на време. Изкуството има за цел да преобрази потенциалното разпознаване в непрекъснато. То заявява присъствието на човека с надеждата той да получи по-сигурен отговор… трансценденталното лице на изкуството винаги е молитва под някаква форма.
Бялата дървена птица се полюшва от топлия въздух, издигащ се от печката в кухнята, където съседите пият. Навън, при -25°C, истинските птици замръзват до смърт!
John Berger, The White Bird, 1985
Превод от английски език: РАЛИЦА ТОНЧЕВА
