Скуката е бич Божи. Няма значение дали си предмет или човек, пред скуката всички са равни. Всеки се бори с нея, както намери за добре, но за съжаление, пред хората стоят повече опции поради простата причина, че често наличието на крайници (и пари) доста улеснява тази неспирна борба. За една шапка няма неограничени възможности, що се касае до детронирането на скуката. Аз съм обречена да бъда статична. Мога да мисля, факт, но освен моите мисли аз нося и тези на Ралица, а това понякога ми натежава.
Та в именно един такъв невъобразимо скучен ден Ралица за пръв път си сложи слушалки, докато аз ѝ бях на главата. Първоначално много се стреснах от изведнъж появилия се шум, който завладя цялото ми пространство и направо ме разтресе до основи. Да, мислите на Ралица обикновено също са шумни и невероятно офанзивни, но дори те не могат да се мерят с нещото, наречено музика. То гърми, трещи, блъска и завладява, не оставя абсолютно нищо по пътя си. Когато успях да преборя първоначалния страх, аз се влюбих. Това беше моето първо първично преживяване – за никого не би трябвало да е тайна, че една шапка, като предмет, който е значително по-близо до главата от доста други такива, е значително по-рационална от един чифт чорапи например. Затова за мен едно такова изживяване беше изненадващо. Веднага разбрах кои бяха любимите неща за слушане на Ралица – то се разбираше не само по многобройните слушания, ами и по цялостното усещане, което вибрираше в мен. Едно вдъхновение, един трепет, сякаш самата Ралица спира да бъде човек и се превръща в нещо друго. Да, имаше някои изпълнители и песни, които ми харесваха. Не мисля, че има същество на тази планета, което да не харесва The Doors. По този въпрос смятам, че и Ралица е съгласна, и то доста. Zeppelin също ми допадат – бих дивяла и на тях, иде ми да се репча на авторитетите и да развивам конспиративни теории, даже и да пробвам мескалин. Откакто започнах да слушам музика, аз все повече се отдалечих от това да бъда шапка с доста човешки преживявания, и се приближих до това да съм човек с доста шапченски преживявания. Но се случи нещо странно, бих казала. Винаги съм смятала, че аз и Ралица сме такъв добър тандем именно защото доста голяма част от мненията ни за света се припокриват. Докато не започнах да забелязвам някои дребни неща у мен и нея, които ме изненадаха. Например Дейвид Боуи, по чиято музика Ралица е луда – еми не го разбирам това, не ми харесва и бих била благодарна, ако слушах по по-малко от Ziggy Stardust на ден, но трябва да се правят компромиси. Уча се да бъда толерантна към различията ни. Различия, в чието съществуване преди не вярвах. Не знаех дали и тя го е усетила, но в един момент исках да го усети. Да усети, че аз полагам усилия и се съобразявам с неща, които не ми харесват. Но как да очакваш подобно нещо от хората? Те, които си мислят, че целият свят се върти около тях. Реших да опитам да я накарам да го почувства. Ситуацията беше следната: Докато слушаше някакъв случаен плейлист, Spotify реши да пусне на Ралица песен на група, която очевидно тя не искаше да слуша. Не само, че не искаше, тя направо би предпочела да оглушее и никога отново да не чуе нищо, пред това да изслуша една песен на БТР. Разбрах го по отвращението и дори агресията, която изведнъж усетих да извира от главата ѝ. Проблемът е, че на мен наистина интрото на тази песен ме запали. Искаше ми се да чуя цялото парче. И мисля, че ми се полагаше. Та затова реших да изпробвам нещо, което не бях правила никога досега. За милисекундата преди да смени песента, опитах да ѝ предам посланието, че трябва да я изслуша. Проработи. Все още не мога да повярвам, но наистина така стана. Песента беше изслушана до края и действително си я биваше. Макар с посредствени текстове имаше нещо в тази група. Вокалистът можеше с голям патос и болка да пее за тривиални неща, което е достойно за уважение. Не претендираше да е нещо повече от това, което е. Важното е, че успях да установя контрол над Ралица, която по всички човеко-предметни взаимоотношения се предполагаше, че само контролира мен. Даже можех да усетя, че песента не я дразнеше чак толкова много, колкото преди това. Дали и това не е защото мен не ме дразнеше, ами даже ми и харесваше? Дали това мое новооткрито умение не е нещо, което да може да се приложи и над други решения, не само за тези, музикалните? Ако е така, аз бих ли се възползвала? Не знам. Ето това е един от онези моменти, в които това да мислиш, тежи. Поживём, увидим.
МАРИЯ МИСЛАШКА, 19 г.
