Когато кажем, че едно нещо е ново, това определено дразни немалко хора. Въпросната реакция е разбираема особено ако имаме навика с лека ръка да раздаваме дефиниции. Когато поставихме името на „Нова литература и критика“, идеята зад това наименование беше да събере частици от новото (т.е. актуалното) в културната среда през непретенциозния младежки поглед, но много хора са ни питали защо е „нова“ и кое е новото. Някои дори го разбират като ценностно противопоставяне срещу старото – старата литература и предишното поколение (каквото и да разбираме под това), и се чувстват уязвени от хипотетичното ни мисионерско самозванство. Коментари от типа на „а старите – кучета ги яли“ са смехотворни, но сами по себе си разкриват колко чувствителна точка е дискусията по въпроса за новото.
Подобни теми разисква третият новоизлязъл том на „Временно издателство“, който събира два труда на руския изкуствовед и философ Борис Гройс – „За новото“ и „Изкуство и публичност“. Въпросното издателство с име, което наглед не си поставя прекалено дългосрочни заявки, се появи миналата година в общността на издателите. Създадено е от куратора Христо Калоянов, литературния критик Филип Стоянов и визуалния артист Никола Стоянов. Редакторите правят достъпни на български език значими изследвания от световни теоретици на изкуството и културата – като част от поредицата „Критически преводи“.
Във фокуса на изследването „За новото“ е мястото на иновацията в културно-икономическата логика на света. Редно е да отбележим, че това са теми, дискутирани – пряко или не – от много философи на 20. век, и в някои отношения Гройс използва техните разсъждения и постулати като отправни точки, за да разгърне своята аргументация. Философът се позовава на идеята, че съществуват две паралелни сфери – тази на профанното (тривиалното, непосредственият опит) и културно оценностеното (традицията, културният архив на библиотеките и музеите). Когато определени предмети, явления или идеи станат обект на изкуството, те преминават от сферата на профанното в тази на културното и това им придава ценност. Постепенно обаче тяхната стойност девалвира или се изтикват в периферията на архива, което постепенно отново ги връща към профанното, за да може след това те отново да бъдат припознати (този път в различен аспект) като културно ценни. За да говорим за иновация, произведението на изкуството трябва в някакъв смисъл да скъсва с връзките на традицията (архивa) или да ги преосмисля. Изследователят дава за пример обезобразената репродукция на Мона Лиза на Дюшан, която предизвиква напрежение в границата между профанното и оценностеното, като позициите на възприемащия са полярни в зависимост от гледната точка. Но вместо профанното да продължава да бъде постоянен катализатор на иновации, в съвремието то престава да съществува, тъй като нормативната култура простира своето влияние върху него. От една страна, демократизацията премахва всички граници, оригиналността се експлоатира и профанното се поглъща, а от друга страна, профанната реалност се стилизира и преобразява благодарение на масмедиите. Така днес културното припознаване на профанното като иновативно и автентично е само рекламен трик. Поставя се под въпрос и автентичността, която пазарът налага. Ако самата иновация се извършва само заради идеята да се търси ново, то тогава говорим най-вече за икономически интерес и комерсиализация.
Целта на това схематично описание е съвсем грубо да ориентира читателя за мисловните дискурси в книгата. И все пак „За новото“ е издадена през 1992 г., което значи, че самото произведение вече не е ново. Затова е уместен въпросът какво изпуска това изследване за 30-те години, които са минали от неговото написване, като говорим за културна или технологична иновация. Тук руският теоретик се измъква, тъй като подхожда формалистично и изгражда моделите си извън конкретни културни зависимости. Въпреки това въпросите за технологичното не остават неотговорени в изданието, тъй като следващата част – „Изкуство и публичност“, събира есета, фокусирани върху засилващата се доминация на дигиталното и публичния образ, който човек изгражда. Тъй като всеки произвежда култура (снима, пише, рисува и т. н.), разликата между производител и потребител на изкуство на практика изчезва, а всички ние се превръщаме в производители, които търсят (все по-трудно) публика за културните си продукти. Липсата на селекция отличава дигиталното пространство от физическите архиви (музеите). Човекът в крайна сметка се оказва самото съдържание – в резултат на самопроектирането и изградения в дигиталното пространство публичен образ.
Когато дискутираме въпроса за производството, иновацията и най-вече тяхната достъпност и автентичност, може да погледнем и в самия контекст, в който тази книга достига до нас. Въпреки стойностната кауза, дейността на издателството не се анонсира особено гръмко в публичното пространство, а тиражът е от 500 броя. Така бутиковите теоретични издания запазват своята достъпност (книжно тяло), но не стават част от масовия икономически принцип. Все пак въпреки формалната рамка на Гройс смятам, че трябва да се внимава да не се задълбочи пропастта между елитарното и обикновеното, като се търсят допирни точки. По същество не е широко прието да се пише журналистическа критика за критика, или критика за теоретичен труд, но ако една рецензия изпълнява ролята на медийна трибуна за определено заглавие, то такъв тип текстове безспорно са необходими и не бива да се задържат единствено в академичните среди.
В крайна сметка Борис Гройс заключава, че новото не е приключило, а е неизбежно, и изискването за иновациите произтича от логиката на културата. Може да кажем, че в по-голяма част от случаите иновацията е осъзнат акт, който не се получава от случайно просветление (по подобие на падналата ябълка върху главата на Нютон), а е премислено културно дразнене спрямо настоящите условия и дефицити. В това отношение тенденциите в изкуството са на принципа на прилива и отлива: всеки прилив сам се определя като по-прекрасен от предишния и всеки отлив се има за по-задълбочен от предходния. Не се знае дали и кога ще достигнем края на морето от текстуалност, но това, което не ни убягва, е, че смаляващите се острови на профанното придобиват по-голяма стойност спрямо заливащата водна маса от култура.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Борис Гройс, „За новото • Изкуство и публичност“, изд. „Временно издателство“, 2026 г.
