Разговор с Никола Петров – поет, журналист, носител на наградата „Перото“ с последната си стихосбирка – „Ето го разкаяния победител“.
Как сте започнали да пишете поезия и какво Ви е повлияло?
При мен се получи така, че когато бях доста малък, имаше аудиокасетки, на които актьори четат приказки. И като бях може би на четири годинки, се бях запалил да слушам. И в един момент не помня как установих, че има едно копче за записване и всъщност аз мога да си запиша свои касетки, така почнах да си говоря някакви неща. И горе-долу някъде от първи клас се престрашавах да пиша, измислях си някакви истории, разказчета, стихотворения даже.
Поезията може ли да се разглежда като нужда, която трябва да се удовлетвори?
Това може би е изказано малко драматично, но бих казал, че е така. Има вътрешен подтик, поне у мен, може би не у всеки, вероятно е въпрос на натюрел. И вече външните обстоятелства допълнително формират това какво точно ще изразиш.
Къде се случва разминаването между поетическата и философската мисъл?
Поначало границите между поезия и философия се размиват в последните десетилетия с постмодернизма и все по-възприеманата представа, че поезия би могло да бъде всичко. Иначе казано, един текст може да бъде структуриран изцяло като философски текст и в същото време някой да го представи за поезия по този постмодерен тертип.
Ако погледнем по-класически, философията доказано навлиза чисто текстово в едни подробности, което поезията традиционно по-скоро не прави. Тя е по-интуитивна, не обяснява случващото се в подробности, а го загатва. Може да вземем един текст от философски трактат или от рецепта за готвене и да го представим за поезия, но тези трикове са се поизтъркали, те не са нови. Да вземеш един буквално философски текст, тип Хегел, да го разделиш на полустихове и да кажеш: „Това е поезия“ – мисля, че чисто стилистично няма да е впечатляващо за никого. Философската поезия си съществува и тя по-конкретно обговаря фундаментални проблеми, без да влиза в стилистиката на философския текст.
Как може тогава да дефинираме по някакъв начин добрия вкус в поезията?
На добрия вкус има два начина да се погледне, но и двата са субективни и опират просто до терминология. Единият вариант е да кажеш, че нещо, което не ти допада, изобщо не е поезия и съответно поезия е това, което е високото според теб. И другият вариант е да приемеш, че всичките са поезия, но тогава пък неизбежно едното ще е лоша поезия за теб, пък другото ще е добра.
Кога решавате, че поезията излиза от Вас и трябва да бъде видяна, чута?
Има хора, които оставят написаното да лежи в някакви чекмеджета и въобще не искат то да види бял свят, което мисля, че е съвършено окей. Не бих тръгнал да казвам на някого: „Виж, ти пишеш, що не публикуваш?“. И тук пак опираме до естествения подтик на човека. Моят подтик е такъв, че на мен ми се иска да споделя това, което правя, и понякога го правя в суров вариант в социални медии (да кажем веднъж на месец-два, защото не ми се иска да съм графоман онлайн). Аз не пиша и толкова непрекъснато. Винаги има някакво притеснение свързано с това – да допуснеш ли публиката, ако изобщо има публика, да влезе в контакт с това, което си написал, или да не го направиш. Мисля, че човек цял живот си има такива терзания: „Това достатъчно добро ли е?“, то ти се сторило добро, когато си го писал, на следващия ден може да не е точно така. Ако се запътя натам да се опитам да публикувам цяла книга, това се случва веднъж на около 4-5 години.
Като пишете някакво стихотворение, непосредствено ли се случва, или имате нужда от време, в което да узрее?
Моята поетическа мисъл е нещо като колаж. Да кажем, хрумват ти някакви фрази, в същото време се натрупват наблюдения, постулати, случки. И в някакъв момент съзнанието ги навързва тези фрази. Така се получава нещо като амалгама. Имал съм стихотворения, които изобщо не съм редактирал след този първоначален вид, а други добиват много различна форма по-нататък.
Кои са авторите, които са повлияли творчеството ви по някакъв начин?
Ами те са много и със сигурност ще пропусна мнозина от тях. От българските бих споменал Биньо Иванов, Георги Рупчев, Иван Радоев, Николай Кънчев, Гео Милев, Мария Вирхов. От чуждестранните – бих казал за мен един от най-големите на XX век е Паул Целан.
Аз не мисля, че човек съзнателно взима нещо конкретно от авторите, които харесва. По-скоро четеш някакви неща, те ти допадат, говорят ти и съответно когато започнеш да пишеш, вече без да искаш, си взел нещо от тяхното настроение, стил и т.н.
Виждате ли някаква връзка между човека като личност и стилистиката, в която твори?
Да кажем, че в този глас, който е амалгама от това, което си прочел и това, което си ти, със сигурност присъстваш ти по някакъв начин. Тоест едва ли може да се каже, че дори в най-нескопосаните опити да пишеш, присъства само това, което си прочел. А вече дали стилистиката отговаря на личността – понякога има много изненадващи обрати. Добил си дадени впечатления за един човек, а поезията му изглежда по начин, по който не си очаквал.
Имаше една мисъл от „Писма до един млад писател“ на Марио Варгас Льоса; той твърди, че човек не си избира темите, а те избират него. От гледна точка на това какви са ти естествените пориви, и това, което ти се случва, не може да се каже, че авторът активно избира. А това може да се пренесе и към стилистиката – в някакъв смисъл ти не избираш дали да пишеш кратки или дълги форми, просто едното ти влиза повече. Що се отнася до тенденциите, може би те се обръщат. Представям си, че ако публиката цялостно се насити на неща, които са кратки и мигновени, то ще се събуди някакъв апетит за по-дълги неща.
В кой момент един човек, който се занимава с поезия, може да каже: „Ето, аз съм поет“?
Да го каже на себе си или да тръгне да го оповестява по кафенетата и улиците? Второто винаги ме е смущавало малко. Да се здрависаш с някого и да кажеш: „Аз съм еди-кой си, поет“. Особено ако не са те питали. Но да го заявиш пред себе си, вече е друго. И мисля, че не е толкова смущаващо.
Идва ли един момент, в който пишете нещо и изведнъж се усещате, че вече сте казали същото?
Случвало ми се е. Но има два типа повторение. Едното е просто повторение на тема, което е окей, другото е повторение на целия строеж на стихотворението, което може и да е малко дразнещо. Много често се случва да имаш някаква структура на стихотворението, след това да започнеш да пишеш нещо друго и в един момент се улавяш, че същата структура ти е влязла в съзнанието. Без да искаш, пишеш стихотворение, което е структурно близнак на другото.
Смятате ли, че за да може да се пише съвременна поезия в свободен стих, трябва първо да се овладее класическият стих?
Разбирам го, но ми е малко ригидно. Според мен на човек може да му пасва едното писане и да не му пасва другото. Освен това класическият римуван стих не присъства в много традиции, включително и в българската – нашият фолклор не е римуван. Всеки пишещ се опитва да става по-добър, това не става изведнъж, но не мисля, че е нужно да се залага някаква ригидна последователност на това, което се опитваш да правиш.
Една от тенденциите в съвременната лирика е свързана с по-безпристрастен, отдръпнат поглед. Това има ли почва за по-нататъшно развитие?
Не съм се замислял за хладността на тона в по-съвременната поезия. Доколкото я има, тя е реакция на нещо предишно. Да кажем, ако се е наслоила представата, че класическата поезия или проза е много приповдигната, има едни възклицания: „О!“ и т.н., съответно като реакция на това в един момент през XX век нещата стават по-обрани. Махалото би отишло отново на другата страна, ако приемем, че нещата са станали твърде неемоционални, затова да завият малко в посока емоционалност, автентичност. Но като се каже, че се връщат някакви тенденции, те не се връщат буквално. Едва ли някой ще започне да пише тепърва в стил XIX век, но по-скоро опира до тон. Но тоя тон си е съвременен, би трябвало да бъде. А постмодерното няма непременно да остане на мода.
Въпросите задава: РЕДАКТОРСКИЯТ СЪСТАВ НА НЛК
