В така наречената „бележка относно смяната на поколенията“ съставителят и преводач на „Вой и други стихотворения“ Владимир Левчев анализира влиянието на битническата литература и култура върху самия него и неговите приятели, също видни поети и интелектуалци. Изследва и нейната преходност. Не подлежи на съмнение огромното влияние, което оказва култовият автор Алън Гинзбърг върху съвременната поезия, пък и културната среда. Фактът, че това е стихосбирката, продавана в най-голям тираж в историята на американската литература след Уолт Уитман, е достатъчно красноречив за огромния интерес, който творчеството на Гинзбърг печели. Точно това прави бележката под линия на Левчев толкова интересна, защото какво може да провокира загубата на интерес в едно толкова първично провокиращо културно влияние като битническото. Оттук у мен се породи и въпросът, който се превърна в сегашната цел на изследване: Какво мисли младежта на България тук и сега за творби като „Вой“, за колко актуални ги намира тя? За да се намери по-обхватен отговор на този въпрос и да достигне до обективно заключение чрез субективни мнения, проведох проучване сред млади хора във възрастовия диапазон 19-22 години, от различни сфери и най-вече с различно ниво на заинтересованост от литературата и поезията. За постигането на възможно най-голяма чистота на отговорите, тоест изразените мнения да не бъдат повлияни от външна информация като Уикипедия и социални мрежи, на участниците не беше предоставена никаква предварителна информация относно автора, културната среда, написването, дори година на издаване на текста (разбира се, някои имаха предварителни знания). Проучването се проведе по следния начин: на участниците бяха дадени избрани откъси от емблематичната поема „Вой“, която олицетворява най-ярко философската и литературната есенция на бийт поколението, и им беше зададен общият въпрос: Какво първо впечатление оставят у вас тези стихове?, с подпомагащи подтеми, върху които могат да центрират отговора си – като форма, средства, послания. Анкетираните бяха подбудени да не се опитват да конструират своите отговори по дълбоко литературен и ерудиран начин с цел придаване на тежест, а да говорят свободно това, което наистина мислят, без да се притесняват относно формата и структурата на своето мнение, тъй като целта на запитването не е да получи професионален отговор, какъвто може да даде опитен литературовед, а да покаже инстинктивната природа на младия човек. С оглед на достоверността излагам части от получените отговори, разделени на категории, за получаването на едно своеобразно колажно интервю, върху което ще се позова за изграждането на обективно заключение на зададения в началото въпрос.
ЕЗИК
„Майсторство е когато можеш да разкажеш история с несвързани думи. Докато четях по пътя, често имах чувството, че ми мирише на лошо, не физически, ами някак си отвътре, но си мисля, че това говори красноречиво за странния стил, който те кара не толкова да разбираш всичко, което пишат, а да усещаш.“
В. Т., 21 г.
„За мен тежестта на проблемите, които засяга, на моменти олекват, защото са предадени по много просташки начин – използване на излишни цинизми.“
Л. Б., 20 г.
„Интересно е как авторът използва различни методи и успява да постигне почти един и същ резултат (чувство, усещане у мен). В голяма част от текста се залага на крайности. Крайни сравнения, крайни примери, с крайно грозни детайли, които обаче си вършат перфектно работата, когато са облечени в смисъл и предадени с разочарование. Тези крайности и тяхната противност, всички тия детайли, описващи подробно и дори нагледно ситуациите, или такива, които загатват достатъчно гнусота и смрад, че да не оставят подсъзнанието и въображението ти. Друг метод, който ми направи впечатление, са многото прилагателни и сравнения. Така написан, текстът изглежда сякаш авторът е търсил с различни думи да предаде едно и също нещо. Търси думите, които ще раздвижат различните хора. Когато видя много прилагателни на едно място, аз предполагам, че се изгражда образ пред очите ми и трябва да го проследя. Това ме ангажира. Последният метод, който също работеше не по-слабо от другите два, беше този на предаването на информация прямо и честно. Сякаш историята вече е написана, пред очите на автора е и той резюмира началото, средата и края. Без извъртания, без търсене на резултат – просто голата, човешка истина, която се оказва грозна и тъжна. “
Г. С., 21 г.
БУНТ И ИСКРЕНОСТ
„Няма го лицемерието, което понякога присъства в поезията, това нереалистично възхваляване на несъществуващи висши идеали и прочее. Тоест липсва разочарованието, когато видиш, че животът не е такъв.“
М. Б., 19 г.
„Не мога да реша дали пищността на картината, която този човек се опитва да опише, е в излишък. Усеща се някаква претенция в амбицията му за градиране, но пък останах с доста вечерен циничен послевкус, което никога не е излишно. Може и да е препоръчително? “
Ц. М., 19 г.
„Малко ме дразни начинът, по който зачеркват всичко с такава сигурност, сякаш те самите не са част от това всичко. Убедена съм, че презират себе си точно толкова, колкото всичко останало, но намирам някаква надменност в това самосъжаление, която ме отблъсква, пречи ми да им съчувствам. Дори в този цитат Гинзбърг говори за поколението си със съжаление, но у мен остава усещането за някакво осъждане (вероятно насочено към институциите, но все пак си ме дразни).“
В. Т., 21 г.
„В тези хора не говори, ами крещи страх и несигурност. От плещите им е отмахната зловещата тежест на очакванията. (…) Жалко е действително, че тези бивши бистри умове, желали някога нещо от краткия си престой тук, са толкова отвратени и безпристрастни, че дори не го крият, което явно е задължително правило. Факт е също, че все пак те не са му сложили край – това означава, че надежда има, но не и врата, през която да се провре тя. Затварят се вътре, пият, пушат и грабят каквото докопат. Наливат се с чувство на празнота, но и с идеята, че един ден нещата няма да са толкова празни и черни. Не си го признават. Все пак са най-великите умове на поколението си.“
М. М., 19 г.
„За мен авторът е прав, че повечето гении са вечно депресирани, защото разбират каква участ ни очаква, но при повечето от тях свръхдепресията идва от това, че те изчисляват всеки свой ход и разбират всъщност колко е опасен светът, и техният бунт единствено се изразява в това да отричат обществените норми, а не всъщност да рискуват и да направят нещо значимо.“
Л. Б., 20 г.
ФИЛОСОФИЯТА ТУК И СЕГА
„Тежък текст, който описва тежката истина за едни хора. Неприятен е дори, отблъскващ, погнусява. Не ме е грижа толкова за вулгарността в текста, а за искреното повръщане на автора, написвайки го. Не казвам, че той прецаква труда си, а че цялата гняс, на която е станал свидетел, го е погнусила и той е излял всичко, така че и ние да повърнем след прочитането на текста. Ражда червей у теб, който бавно си похапва от теб, докато прочетеш за цялата сганщина, умираща по улиците и по шахтите на озверелия град. (…) Човърка на правилните места, и то с различни методи. Определено не мога да кажа, че е текстът, който искам да чета всяка вечер, преди да си легна. Но точно това го прави успешно написан и посланието – успешно предадено.“
Г. С., 21 г.
„Интересно е и доста нестандартно. Само трябва да продължава да се препрочита. Трудно е да се асимилира веднага какво точно се казва.“
А. П., 21 г.
„Поемата, пропита с тая безнадеждност, може само да те задълбочи във вече дълбоките блата на самосъжалението и тъпия гняв към света. Жаждата не е нещо зло, нека не почерняме и нея. По отношение на хаоса, той си е хаос – въпросът е защо и как да стане Космос?“
М. М., 19 г.
„Ядосва ме и ме натъжава, че няма как да им се помогне, че те са едно обречено поколение, което е трябвало да положи труповете си, за да вървим ние по тях над тинята. Усещам присъствието им и днес, усещам го у себе си, и у приятелите си. Но усещам и нещата, по които се различаваме, усещам надеждата, която те никога не са получили. Безкрайната ирония и лоботомизираните ни тикток мозъци не са толкова лоши, поне пием водката си с разредител.“
В. Т., 21 г.
„Поемата ме обижда, защото разобличава липсата на подобен идеал у мен на фона на неистовата нужда от такъв.“
Б. Ш., 22 г.
Всеки един читател сам за себе си може да забележи тенденциите в отговорите на анкетираните. Както при своето първоначално излизане поемата провокира цял спектър от мнения, така и сега полярността си остава същата. За някои житейската философия, изразена в текста, е само поза, която интелектуалецът заема, за да покаже своето отчуждение от заобикалящия го свят. За други „Вой“ е искрена изповед на отчаяние и по някакъв начин зов за помощ, изразяващ спешната нужда от осъзнаването на проблемите в обществото. А въпреки че днес сме свикнали с дръзкия, дисфемистичен език, от който сме обградени в ежедневието, когато той не е напразно разхвърляне на ругатни, а изобразява истински смущаващи за нас картини, той продължава да шокира и да кара читателя да се чувства неудобно. Но фактът, който може да се извлече от това запитване, е един – „Вой“ е актуална творба, дори сега, когато наближава 70-годишнината от нейното публикуване. От една страна, това е хубаво, тъй като показва неимоверната литературна стойност на подобно произведние, но от друга страна, това означава, че проблемите, които Алън Гинзбърг разобличава в нея, съществуват и в съвремието ни. А колкото до съвременната младеж, за голямо съжаление на някои хора, тя не се различава с нищо от първоначалните читатели, младежта на 60-те. В заключение, сякаш някои неща никога не се променят.
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
