Думите къща и дом винаги са били свързани със семейството. А първият дом, къщата от детинство, е може би най-сантименталното и носталгично място за всеки. Тя е хранилище за спомени и свидетелства пред историята поне малко за съществуването на своите обитатели. Запечатвайки усещането за всеки, минал някога през нея, тя отразява взаимоотношенията между поколенията и измененията, идващи с всеки нов период. В такъв интимен вътрешен свят на едно семейството ни потапя новата лента на режисьора Йоаким Триер „Сантиментална стойност“.
Това е първият филм на норвежеца след завършването на прочутата му „Трилогия Осло“, състояща се от „Повторение“, „Осло, 31 август“ и небезизвестния „Най-лошата личност на света“, който през 2021 г. печели няколко номинации за „Оскар“. Подобен успех, ако не и по-голям, се предвижда и за „Сантиментална стойност“, който може да се възприеме като непряко продължение на трилогията. Както в предишните три действието на филма също се развива в град Осло. Тук обаче позиционирането става по-конкретно, вместо в центъра да стои целият град, фокусът е върху една малка част от него, а именно къщата на семейство Борг. Къща, отдавна престанала да бъде дом. Още в самото начало от отстранения разказвач – любим похват на Триер – разбираме, че къщата се саморазрушава и някой ден ще се срути. Запознаваме се с нея в период на бавно изпразване, когато са останали само двете сестри Нора (Ренате Рейнсве) и Агнес (Инга Ибсдотер-Лилеос), и изневиделица завърналият се техен баща Густав (Степан Скарсгард), с когото след развода на родителите са се отчуждили напълно. Филмът изследва техните отношения, най-вече тези между по-голямата Нора и бащата, преминаващи през пътя на прошката и взаимното разбирателство, като катализатор за това става в метафилмов аспект именно изкуството, на пръв поглед единственото свързващо звено между тях, тъй като бащата е успял филмов режисьор, а дъщерята театрална актриса. На прага на своята залязваща кариера 70-годишният Густав осъзнава нуждата от възобновяване на връзката със своята дъщеря и прави първата крачка – пише сценарий, в който едната героиня напълно отразява същността на Нора. Нещо, което самата тя, изпълнена с ярост и обида, отказва да повярва, тъй като счита разстоянието между тях, създало се от толкова години на незаинтересованост, за непреодолимо. Самата Нора прехвърля това огорчение и несигурност към всички сфери на живота си. Тя като че ли изпитва необясним страх от всичко. Страх от интимност и привързаност, отразен в аферата с нейния женен колега, от искането на помощ, независимо колко много Агнес се опитва. Страх дори и от самата сцена, който често се превръща в толкова силна сценична треска, че тя не успява да върши това, което най-много обича. Меланхолията и гневът за нея са постоянни състояния, но от време на време я заливат силни вълни на депресия, тежки до степен, в която посяга на живота си. Точно такъв момент описва и Густав в своя сценарий с такава точност, че Нора започва да се чуди той откъде знае. Оказва се, че въпреки разстоянието, отчуждението и дори неразбирането във всички останали случаи, родителят подсъзнателно разбира своето дете, предчувства неговите проблеми. Този сценарий, колкото и претенциозно да е написан, за Нора носи сантименталната стойност на връзка, която е смятала за изстинала отдавна. Когато вижда себе си и живота си, описани върху белите страници на сценария, решава, че това е достатъчно, за да подаде ръка на баща си. Но Густав не създава този образ само за Нора, в него отразява и себе си, и своята майка, като преплита историята на поколенията. По този начин се представя и терапевтичната сила на изкуството – чрез киното Густав се свързва със своето семейство (неслучайно заглавието на сценария е Homesickness), а чрез театъра Нора опознава своите емоции. Такава е и задачата на „Сантиментална стойност“, да провокира у зрителя рефлексия за отношенията му със собствените му родители и деца, да му помогне да направи паралели с личната си история и да се сети за своя дом. Така на зрителя се оставя поле за размисъл. Историята и героите не са изразени напълно, а само загатнати, защото, както казва Триер: „Мисля, че една история е наистина интересна, когато разбереш, че всеки герой, всяко място е само върхът на айсберга от изживени животи“[1]. Важно е, че той споменава и местата, не за първи път режисьорът използва специално тази емблематична за Осло къща за свой филм, което показва как едно и също място може да бъде разгледано от различна гледна точка през годините. В „Осло, 31 август“, близо 14 години преди снимането на „Сантиментална стойност“, Триер използва същата сграда, отново като бащин дом на завръщащия се блуден син и отново за сцена на самоубийство. Дори кадрите на самоубийството на безнадеждния наркоман Андрес и това на майката на Густав са почти идентични, бавно приближаване от коридора към стаята на самоубиеца. Разликата обаче е ключова, тя говори не само за израстването на Триер като режисьор, но и за промяната на неговите цели. Сцената с Андерс е груба, даже сурова, виждаме всичко до последния детайл – как той приготвя смъртоносната си доза, накрая сме принудени да гледаме и грозно висящата спринцовка в неговите вени, а сцената с майката е тиха, напълно безнадеждна – героинята взима въжето, но вратата е затворена, трябва да разберем какво се е случило само от звука на падащия стол. Този кадър е и пример за това, че скриването на по-тежки моменти от погледа на зрителя прави сцената по-въздействаща. Така смята и самият режисьор: „Опитвам се да създавам филми, в които емоционално махам малко от „студения“ филтър. Опитвам се да правя неща, които са ясни в емоциите си. Преминаваме през много поляризация и цинизъм. Много хора правят филми, които са много сурови и доста нихилистични, и аз разбирам този отговор на времената, в които живеем. Разбирам също агресията и това да бъдеш ядосан и да крещиш на системи, които не работят. Но се опитвам да поема по друг път, защото това е просто моят личен начин да се изразявам, който е по-нежен и изпълнен с надежда. И може би това ще се сблъска с определени хора и те ще ме сметнат за лигав сега. И знаете ли какво? Мамка му. Ето защо казах, че нежността е новият пънк.“ [2]
Когато един истински пънкар на младини, ходил по рейв партита и направил първите си филми върху скейтборда, казва, че нежността е новият пънк, трябва да му повярваме. Емоционалността е пънк. Сълзите са пънк. А сантименталната стойност е истинската стойност на нещата.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
[1] Vanity Fair, Director Joachim Trier Tours the House From “Sentimental Value”
[2] Letterboxd, To Build a Home: Joachim Trier on the polyphonic, emotional clarity of “Sentimental Value”
