Новият филм на Джим Джармуш остава верен на стилистиката на американския независим режисьор, която съчетава поетическата съзерцателност с фин хумор и дървена ирония. През 2025 г. филмът спечели „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция, а за българските зрители беше представен като част от програмата на фестивала „Киномания“.
„Баща майка сестра брат“ разкрива отношенията между различни членове на различни семейства, обединени от колективната несподеленост – вече възрастните деца поддържат далечно скрепените си, често неловки отношения със своите родители. Форматът на антология е обичан от Джармуш и той не го прилага за първи път, а в контекста на новия му филм чрез него се постига еклектичност и многостранност в различните гледни точки. Изгражда се универсална картина на роднините, които поотделно влизат в принудената си роля в един своеобразен маскарад – затова филмът не се казва обобщаващо „Семейство“, а изброява поотделно четирите звена.
Многоликостта на представянето е подплатена и от успешния актьорски състав – на екран виждаме Адам Драйвър, Кейт Бланшет, Том Уейтс, Шарлот Рамплинг и др. Семейната комуникация между персонажите не е особено активна, а срещите се оказват толкова мижави, че дори не може да се стигне до конфронтация. И точно това е целта на режисьора, който избира не в големите конфликти, а в случайните жестове и стихналите проявления да разкрие онова, което остава извън спектъра на говоренето. Утвърждава се почти хореографирана повторителност между частите – в разговорите за ролекси, за начините, по които може да се вдигне наздравица, за крилатата фраза bob’s your uncle и т.н. Същевременно са изградени модели, които разграничават и на ниво жестове персонажите – в първата част единствено дъщерята желае лед във водата си, а в третата част единствено сестрата слага захар в кафето си. Случайно съвпадналите цветове на дрехите на роднините свидетелстват за една непринудена семейност и това ги обединява чисто формално може би повече, отколкото самият диалог и присъствието им го прави. Дори да са пренебрежимо нюансирани, тези детайли със сигурност допринасят за цялостната атмосфера, която художествено адресира поредица от незначителни контрастни и афинитетни проявления – в опита си да се избегне черно-бялата структура. Развива се идеята, че в някои случаи (може би за добро) животите на децата се случват тотално независимо от тези на родителите. Като резултат единственият им допир, който ще ги обедини, е в ритуалността на сервирането на вода, чай, сладкиши, въпросите „как си“, чийто отговор винаги е „добре“, или пък някоя извънредна ситуация, която неволно ще ги събере (както е тук смъртта на родителите).
Още в началото на филма виждаме няколко заснети в забавен каданс младежи скейтбордисти, излезли на пътя – те ще се появят във всяка следваща част. Погледът върху тях представя непринуденото оглеждане в света-вън, което опоетизира човешката поставеност изобщо. Това собствено ни подготвя за различните измерения на съзерцанието – тук е заредено с естествена меланхолична чувствителност, по-нататък ще бъде изпълнено с неловкост, също толкова автентична обаче. В творчеството на Джим Джармуш персонажите често „просто“ правят нещо – дали просто наблюдават, просто ходят, просто шофират, просто пишат, просто размишляват. Необикновеното в тази простоватост е пренебрегнатата необходимост от описателност и доверието към непосредственото съпреживяване.
Някои от критиките към филма са свързани с равния тон, който задържа – неизменно породен от триадичната структура. Разпределението задава очакването, че трите части трябва да бъдат еднакво добре издържани, но еклектиката в ситуациите, различните културно и човешки обусловени проявления са самостойни с вътрешното си развитие. Така при внимателен поглед ще отбележим, че филмът не е скучноват, а самата структура кореспондира с динамиката на екрана и ситуациите на „нищонеслучване“. Режисьорът ни въвежда в атмосферата на три пълнометражни филма, които умишлено избира да не направи заради значимостта на дребното проявление пред мащабното развитие. Все пак предвид краткото времетраене на фрагментите диалозите се стремят възможно най-бързо да ни вкарат в случващото се чрез засиления поток от информация, което на места е излишно и натежава в прекалената си описателност. Факт е, че подобни роднински сблъсъци винаги се характеризират с повтаряне на всевъзможни стари и добре известни факти и истории, но тук прозира и дългата ръка на драматургичната цел. Въпреки това успяваме да се насладим на нагнетения хумор през абсурдните теми на разговор и безпомощността на роднините в изчерпаните гледни точки.
В първата част съзерцанието на спокойното езеро загатва и за скрито, потиснато напрежение. Това се допълва от неудобството, породено от паузите, извъртането в позициите на масата, триъгълните композиции, които обострят визуалното напрежение. Периодично всеки се измества на мястото на другите, но никой не може да се приближи до човека, да се почувства свързан с него. За това свидетелства и ироничната демонстрация на възрастния баща, който прекалява със своя размах на брадвата. Във втората част статиката освен чрез стерилната постановка красноречиво е представена и чрез букета в средата на масата, който закрива и кадъра, и гледната точка към сестрите и майката. Трите героини остават затулени, а квазиаристократичната вялост на техния обичай е компенсирана от различните перспективи на камерата спрямо триъгълната им подредба. В третата част персонажите са само двама, затова заходът към историята е различен. В нея най-ярко и директно е разкрита липсата, но до някаква степен е компенсирана поради (поне привидната) близост между двамата, наречена от тях самите twin factor. Усеща се потъването им в неприятното ежедневие, което ги смазва. Но тук отново присъстват излишни детайли, разкриващи уж небрежно обстоятелствата около смъртта на родителите – за нас това не е от значение, а за тях тези неща отдавна са изговорени.
Саундтракът въвежда в атмосферата на филма с кавър на песента Spooky, която прозвучава като предварителен и леко ироничен акцент, появяващ се и на финала. Операторската работа, заедно с дизайнерските решения, изгражда различна естетика в зависимост от локациите. Не може обаче да пропуснем грозните портрети в автомобилните сцени. Джармуш не за първи път включва подобни секвенции, но например в „Нощ над земята“ са много по-прецизно заснети.
По време на прожекцията една жена в залата запита с искрено учудване своята приятелка: „Защо така не са си близки тия хора?“. Случайно или не, подобен въпрос е отговор сам по себе си. В изследването си филмът усвоява формалната статика в отношенията между бащите, майките, сестрите, братята и техните скрити животи, но не пропуска поетическото вглеждане. Този баланс, съчетан с художествения минимализъм, прави филма забележителен от гледна точка на съвременните средства за въздействие и авторската перспектива към киното – хладно, пронизано от онази всеосъзнатост, характерна за съвременния човек. Самият Джармуш признава, че не иска филмите му да се харесват от всички. И точно възможността за дискусия показва, че киното си е свършило работата.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
