Художественото прекрояване на историята с времето е придобило леко инфантилен асоциативен подтекст, което (донякъде с право) допринася за снизходителната рецепция на произведения, които не са достатъчно наситени с оглед на епохата на хронотопа. Издаденият в самия край на 2025 г. роман на нобеловата лауреатка Олга Токарчук „Книгите на Яков“ (превод от полски Крум Крумов) категорично не се подчинява на това схващане, тъй като се явява отличен пример за исторически роман, в който събитията не са предадени с олекотяващия инструментариум на фикцията. Романът, смятан за magnum opus на авторката, сериозно се захваща с идеята за писането, съзерцанието и описанието на историята, като интерпретира голяма част от каноничната образност, символния традиционализъм и просвещенското писане по изцяло нов начин.
Тъкмо заради това повествователно майсторство произведението със сигурност може да бъде определено като най-дръзкия и съвършен труд на полската нобелова лауреатка. В обем от 1000 страници, който вероятно също придава ореол на пълнокръвие и изкусност, привидно се романизира историята на Полско-литовската Жечпосполита от края на XVIII век, като главен колективен персонаж се явява еврейският народ. Негово смислово обединение е всеобщата нужда от месия, а като такъв, както става ясно и от повествованието, вече се е въплъщавал Шабатай Цви1. Чак около 100 години след него се появява основната точка на преплитане в романа: персонажът Яков Франк, чрез фигурата на когото произведението сериозно се заиграва с ученията на Кабалата и Тората. Всъщност възникването на такава месианска фигура далеч не може да бъде определено като случайно, тя по-скоро е интерпретирана като следствие от нуждата на еврейския народ да се припознава и отъждествява с подобен персонаж. Заради това някак обликът и осан-ката на Яков са витални, те са проекция на много разкази, които създават истинска представа за същността и свръхсетивната сила на месианския ореол, но той съвсем не претендира за абсолютна историческа съответност. В този смисъл романът се превръща в едно постмодерно превъплъщение на уолтърскотовския и просвещенския роман, както можем да забележим и по спецификата на пълните заглавия.
Целият наратив е обхванат от отлично изграденото разфокусирсно повествование, което успява да издържи заложения товар на енциклопедично вглеждане в конкретна тема. Впрочем тази специфика се забелязва и в други нейни романи – например „Карай плуга си през костите на мъртвите“, отново неслучайно обвързван с мистичното и окултното. Това по никакъв начин не създава усещане за тежест, респективно трудности във възприемането, а напротив – многобройните бележки на преводача и имплементираните в разказа обяснения за събитията създават впечатление за ефирност и пълнокръвие. Така например още в началото се задава посоката на разсъжденията, които ще занимават произведението: животът на евреите в Подолието2, детайлното наблюдение на техните нагласи и памет. Всичко това е представено в сегашно време и вероятната причина за това се крие във факта, че голяма част от книгата е написана от името на всевиждащия мъртвец Йента, който успява третолично да обясни всички процеси. Това отстранено око предоставя голяма част от разбирането на читателя за процесите, които текат в романа: от идването на Яков от Османската империя, неговата сватба в Никопол, завръщането му в Подолието, затварянето му в замъка при град Ченстохова и още куп други статични обстоятелства, които закодират ореола на месианството и кабалистичната символика. „Книгите на Яков“ е разделена на 7 книги, точно както текстовете на Зохара3, основни за Кабалата – религиозно-философска антиталмудистка доктрина, която се концентрира върху окултната и мистичната интерпретация на Тората, иначе казано, старозаветните книги „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. Читателят сякаш застава пред хилядата страници с усещането, че чете тълкуване и енциклопедично разнищване на диспутите на еврейския народ в контек-ста на Жечпосполита, ако се гледа исторически прагматично.
Като цялостно събитие всичко дотук е поставено като едно необходимо начало, зародило се чрез смъртта на Йента и завършило с изгасване и/или засияване, кристализиране, възкръсване в пещерата. Както тук, така и през голяма част от книгата, символиката е интуитивна, но може би тук е нужно да споменем, че Зохар в буквалното си значение на иврит означава „сияние“. Палимпсестно Олга Токарчук се заиграва с обширната система от символи, като по този начин още повече засилва магическия и мистичен реализъм, с който е станала известна. В този дух в края на романа се извежда тезата, че не е необходимо да се говори повече, защото светът вече е съшит от тъмнина, тялото свидетел – Йента – е мъртво, а светлината е пряко свързана с говоренето, с разказването, с наблюдаването и цялостното осезание и светоусещане. Тъкмо това е и основният обект на мистицизма: да говориш за нещо отдавна погребано, да разкажеш историята; така може би споменаването и изричането се превръщат в причина обстоятелствата да се повтарят.
В тези моменти на приземяване думите имат смисъла и подтекста на спомен, препращащ към завършек, което интуитивно обуславя низходящия ред в номерирането на страниците – романът запълва чрез словото иначе празни исторически точки и фигури, които вървят към своето заличаване чрез края на думите. По подобен начин се разкриват обстоятелствата в семейството на Елиша Шор, евреин от Подолието, който въпреки смъртта на предния месия Шабатай Цви опазва мистичното тълкуване в съзнанието си, респективно разсъжденията като форма на словесно изразяване. Друг начин на тълкуване на номерацията на страниците е кабалистичната логика, според която истината и светлината се раждат в най-ниските точки и спасението идва чрез падение; сякаш романът върви постепенно към корена на едно злощастно събитие, откъдето да се роди пълнокръвието.
Затова и целият космос на Яков всъщност представлява конструкт на словото: той съществува, може да бъде призоваван единствено докато някой го описва, и тук така важна се явява за Олга Токарчук темата за непринудения и чувствителен разказ – ако се направи алюзия към „Чувствителният разказвач“. В контекста на историческата фикция всяко едно свидетелство, още повече пропито с мистицизъм, може да се окаже от съществено значение. Така под формата на мемоари и обобщаващи исторически свидетелства се появяват писанията на Нахман, един от най-близките хора на месията Яков Франк. Неговото желание е да уплътни повестта, като я прикрепи към съзнанието чрез своето високо образование и вътрешно свидетелство; да обясни и да систематизира кабалистичните учения и да индоктринира харизматичната строгост на Яков. Подобно твърдение може да бъде отнесено и към персонажи като отец Хмильовски, който допринася за цялостното повествование чрез епистоларните си разсъждения и описания, и към Моливда, чието име се свързва съвсем буквално с акта на писане и архивиране, фотографско заснемане на жужащия кошер Жечпосполита. Всичко това със сигурност допринася за цялостното усещане за децентрализация на повествованието, като едновременно с това множащите се ракурси създават психологическа и историческа пълнота.
Цялата оксиморонност, събрана в осанката на Яков Лейбович Франк, се поражда още от факта, че докато стига до приемането на католицизма, той на два пъти е сменил религията си: бидейки евреин, той се обръща срещу канона на юдаизма (равините талмудисти) и успява да накара много евреи да повярват в неговата месианска роля, като ги покръства в християнството. Парадоксално е и неговото обявяване и от християните, и от талмудистите за еретик, заради което бива затворен в замъка при Ченстохова; останалите герои започват да се наричат и с еврейските си, и с християнските си имена. Всичко това създава не просто двойственост, а възможност за размишление и повествование в много посоки, тъй като директно се сблъскват утвърдените и новите мистични закони, които тепърва предстои да бъдат обяснени и формулирани. Осъществяването на това еретично движение на практика е инструмент и срещу равините талмудисти (Реб Мордке), и срещу католическите свещеници. Всички събития, засилващи нивата на мистицизъм, далеч не се описват толкова праволинейно и не се ситуират в конкретна сюжетна рамка, което посвоему акцентира върху цялостната имперска атмосферичност. Търговията, една от основните теми в началото на романа, отново създаваща алюзия за попрището на евреите, не би могла да се развие като мотив, ако съществуваше единно повествование. Такова е налице само дотолкова, доколкото се очаква внезапната поява на изключителната и свръхестествена фигура на Яков. Олга Токарчук се справя невероятно със създаването на конкретни усещания чрез самите думи, които интонационно създават идея за пренасяне в друга епоха на империи, за които полифоничното жужене a priori е нещо типично. Това внушение, разбира се, е опосредствано и от преводача Крум Крумов, който, по негови думи, е работил почти 2 години върху този превод, съчетаващ архаични и диалектни думи, които българският език асоциира с миналото в Османската империя, също засегната като реалия в „Книгите на Яков“.
Въпреки че този анализ не може да си позволи да изследва всички ниши, заложени в произведението, със сигурност можем да заключим че „Книгите на Яков“ представлява един роман за демиургичното и съхраняващото свойство на словото. Чрез наслагването, подпъхването и децентрализирането на традиционна символика и интерпретации Олга Токарчук е успяла да съгради един сложен наративен космос, в който цари постоянно прекрояване на границите между слово и вяра. Така чрез вглеждането си в миналото романът се превръща в отличен пример за постмодерна проза, съчетаваща и интерпретираща умело историческата действителност и религиозните доктрини. Заради това би било напълно резонно това произведение да бъде определяно като magnum opus на нейното творчество, тъй като посвоему то е идейно обобщено.
КРУМ КИРОВ
Олга Токарчук, „Книгите на Яков“, прев. от полски Крум Крумов, изд. ICU, 2025 г.
