Всички са наясно с тенденцията в киното, която е екранизацията на книги, а полемиките, породени от този феномен, се множат ежедневно. Вместо да обръщаме внимание обаче на така нашумялата адаптация на „Брулени хълмове“ например, е хубаво да се огледаме за добри примери за екранизация, какъвто е филмът „Сънища с влакове“. Добра екранизация не защото е задължително вярна на стилистиката и чувствителността на адаптирания текст, а защото представя един по-различен режисьорски прочит, който обогатява тематичното многообразие и олицетворява различното възприятие в един картинен, визуален аспект, неимоверно принадлежащ на филмовото изкуство.
Лентата „Сънища с влакове“ на режисьора Клинт Бентли, излязла през ноември 2025 г. в Netflix, не намира своята зрителска база в платформата, тъй като с тихата си и минорна тоналност се различава коренно от наивните, хипердействени и често зле изиграни истории, които представляват голяма част от съдържанието там. В ерата на Вин Дизел по потник и „Отмъстителите“ тази на пръв поглед проста история за обикновения човек може лесно да бъде пренебрегната. От страна на масовата публика това със сигурност се случва, но от страна на критиците филмът намира своето одобрение с номинациите си в четири категории на тазгодишните оскари, от които дори и за най-добър филм. Можем да се надяваме, че лентата няма да я сполети лошата съдба на адаптираната едноименна книга на Денис Джонсън, която с излизането си през 2012 г. е финалист за наградата Пулицър, но точно тази година комисията решава да не излъчи победител. Този синтезиран вариант на великия американски роман с простия си и почти хемингуейски стил успява да изгради образа на един най-обикновен човек по напълно необикновен начин, вплитайки всекидневното с митичното. И книгата, и филмът на практика представят линеене по една загубена Америка, ода за красотата на дивото и трагичната, но романтизирана фантазия на всеки американски мъж, който вижда себе си отразен в главния герой Робърт Грейнър, млад дървосекач, загубил семейството си и учещ се да живее като отшелник. Точно в образа на Грейнър започват да се забелязват и разликите в представите за двата начина на поднасяне на неговата история – в новелата се акцентира върху неговите злодеяния и пороци, които го преследват през целия му живот, докато във филма той е лишен от повечето си лоши качества, а постъпките му са олекотени. Пример за това е движещата сюжетна линия с негов колега китаец, в първия случай той помага за неговото убийство, а във втория активно се противопоставя на убийците. И в двата случая обаче последицата е постоянното явяване на образа на китаеца в сънищата и мислите на героя. Оттук произлизат и различните отговори на централен за него въпрос, а именно защо му се случват лоши неща, защо губи семейството си. В новелата като че ли отговорът е по-ясен – това е отплата за всичките му злодеяния, докато във филма е по-скоро нещо от типа „такъв е животът“. От своя страна пък адаптацията на Клинт Бентли акцентира върху семейния аспект, върху трагиката на загубата на съпругата Гладис и дъщерята Кейт. Лентата от самото начало изгражда истинска връзка между семейството, прекарва много повече време, показвайки ни ги в цялост и точно поради това, когато горският пожар ги отнема, зрителят наистина чувства скръбта на Грейнър и разбира колко дълбоко това го наранява. Така цялата история започва да се гради върху скръбта и нейното преодоляване, тема, която присъства в оригинала бегло, но намира своето развитие в адаптацията. Друга по-присъща за филма тема е тази за мястото на малкия човек в бързо развиващия се свят, тъй като действието е поставено през цялата първа половина на ХХ век, чак до 1968 г. – турбулентно време, от чийто прогрес обаче Грейнър остава далече в колибата си в гората някъде в щата Айдахо. За илюстриране на този проблем режисьорът много добре използва една почти незабележима част от новелата – полета с аероплан. Той взима тези няколко изречения и създава от тях може би най-важната сцена от целия филм, момента на пълното утвърждаване на живота, на най-сетне намерената хармония със света и себе си. По подобен начин се обогатява и героинята Клеир, която от случайно срещната е превърната в пълнокръвен персонаж, споделящ отшелническата съдба на Грейнър и действащ като един символ на общата самота. Така се отнася и с останалите герои, които в книгата допълват ужасяващата картина на упадъка, тук те са извисени, очовечени, изкарани от първобитността си.
Това е и нещото, което филмът не избира да включи, но което е дълбоко вплетено в оригиналния текст, а именно митичността. Цялата новела се гради върху една първичност – както в стила, така и в тематиката и сюжета. Тук в този откъснат живот в покрайнините на Новия свят се таят останките на мистичното минало. Героите са озверени, а зверовете се превръщат в истински митични чудовища. Като че ли върлува една първобитна атмосфера, напълно контрастираща със света извън долината. Дори природата е описана по такъв начин – величествена, но убийствена. Това е една от темите, за които и двете произведения на изкуството са в съгласие. Природата, дърветата, горите доминират в обектива на оператора Алфонсо Велосо и напълно предават думите, с които ги описва авторът Денис Джонсън, в един картинен формат 3:2, който според режисьора имитира формата на физическа снимка или пощенска картичка, „сякаш някой е намерил някаква кутия със снимки и се опитва да сглоби живота на този човек“. Книгата пък се състои от откъси от живота му, приличащи на хвърчащи спомени, събрани заедно. Така и двете произведения могат да бъдат разгледани като две трактовки на един и същ живот, едни и същи действия и случки, пречупени от паметта и времето по различни начини, създавайки и различни спомени. Това се връзва и с темата за малкия човек – той никога няма да остане в историята, няма да бъде запомнен от света, от него остават само представата в близките хора и няколко вещи, чрез които се надява, че някой после ще се опита да сглоби отминалия му живот.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Денис Джонсън, „Сънища с влакове“, прев. от английски Владимир Молев, изд. „Лабиринт“, 2026 г.
