Въпреки че част от разказите на Франц Кафка и преди са превеждани на български език, писателят модернист е по-познат на нашата публика със своите романи. Новият сборник с разкази, озаглавен „Обикновено недоразумение“ по името на първия поместен разказ, запълва именно тази ниша и спомага за пълнокръвното възприемане на творчеството на Кафка. В това тънко издание са включени притчи, алегории, по-кратки и по-дълги по обем разкази, въобще всичко онова, което по форма познаваме като кафкианско, но е останало в периферията на полезрението ни.
Заглавието на сборника добре илюстрира парадоксите на мисловния експеримент и абсурда в специфичната художествена поставеност. Светът на Кафка сам по себе си се характеризира с някакво недоразумение, някаква извънмерна характеристика, която обаче е представена като нещо съвсем обикновено и дори вътрешно присъщо. За това допринася хладният, клиничен стил на писане и отстраненият повествовател, чиято роля е да документира възможно най-спокойно иначе деформирания художествен свят.
Централно място заема темата за измеренията на властта и нейното влияние върху обикновения човек. Надвисналата заплаха се отразява по различни начини върху различните хора и чрез географската смяна на действието повествователят показва своя снизходителен, но и оправдателен поглед върху човешките опити за приютяване във враждебния свят. Необходимостта от посока е един от основните мотиви, който задвижва иначе уморените персонажи, а в дилема е поставена дори и фигурата на артиста, обитател на някаква формално хармонична паралелност.
Въпреки че разказите са разнородни по тематика, във всички тях основно се разчита на изграждането на определен конструкт или диалогираща ситуация, която в края извежда аналогия с действителността и представлява някакъв коментар, било то социален, политически или онтологичен. Това е ясно обособено в неговите „притчи“, които представят съвсем кратки случки като сигнал за някаква гнилост в човешкото присъствие. Измеренията на гнилото и невинното са моралните маркери, които Кафка в обувките на своя повествовател поставя на масата. Светът в разказите изглежда цялостен, далечен от автора си, инертен и самоопределящ се, но е проектиран именно като едно търсено отражение с немалка доза ирония. Коментарът, който е заложен, става вътрешен, имплицитен и изисква по-голямо посвещение, за да бъде разчетен като категорично послание от страна на читателя.
Така Кафка отново ни поставя пред своите философски мисловни пътеки, облечени в характерната за него съноподобна обвивка. Въпреки че на ниво коментар не е много трудно да се постигне припокриване, предвид повтарящите се теми, атмосферата е достатъчно завладяваща, за да се заинтригуваме от поредната интелектуална игра. Ще изкачваме безкрайни стълби, ще строим Великата китайска стена, ще висим денонощно на трапеца в цирка, ще изследваме гигантската къртица, без някой да ни вярва на откритието. И може би ще усетим, че житейските роли, които Франц Кафка изгражда, не са прекалено далечни от битието ни и са също толкова тривиални като всеки един от нас, само че са жертва на някое сюрреалистично „недоразумение“.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Франц Кафка, „Обикновено недоразумение“, пр. Людмил Люцканов, изд. „Фама+“, 2026 г.
