„Както в най-добрите дни“ – Tеатър 199
от Диего Плеутери
Режисьор: Марий Росен
Участват: Севар Иванов, Теодор Кисьов
Сценография: Борис Далчев, Кая Иванова
Костюми: Борис Далчев
Музика: Кристиян Тимошенко
Хореография: Яница Атанасова
Намирам за изключително въздействащо явление у театралния зрител първата среща с голия мизансцен, в който все още няма актьори, тъкмо защото се явява най-първичен и непосредствен досег с предстоящия спектакъл. В този смисъл обектите, които посрещат зрителя на новата постановка на Театър 199 „Както в най-добрите дни“, и оформят асоциация за това какво изобщо може да се случи, са две минималистични бели стени, оформящи тунел. Тъкмо те в хода на действието се превръщат в основен крайъгълен камък на представлението, но за ролята им ми се иска да говоря обстойно по-надолу в статията.
Комедията на Диего Плеутери изследва любовните взаимоотношения на двама мъже –
А и Б, а нейната сценична адаптация на практика се явява първата репертоарна постановка на хомосексуална тематика в България. Уникална нейна характеристика е, че тя не интерпретира хомоеротиката нито като ексклузивен случай на отношенията, нито като протест на ЛГБТ общността, нито спектакълът е направен с цел политкоректност, която лицемерно да имплементира хомосексуализма в дискурса за любов (донякъде остарял в българския контекст). Така текстът използва фрагменти и етюди от различни моменти и места, за да проследи острата динамиката на характерите, различията в предпочитанията и възможностите за съвместяване. Изключително красноречиви с оглед на фрагментарния сюжет са изобилието от споделени желания, спорове и раздели, които наистина създават впечатлението, че това са съвсем конвенционални любовни обобщения, тъй като те по нищо не се различават от хетеросексуалните, както се изразява и драматургът в свое интервю.
Тъкмо болката, както заявява Плеутери, е доказателство за съществуването, тази чувствителност е майсторски овладяна от режисурата на Марий Росен. Изключително смело решение е практическата липса на сценография, но то обслужва една стилистика на режисьора, която познаваме най-вече от постановката „Дишай“ в ТР „Сфумато“. В този изчистен начин на изграждане на спектакъла най-важни се оказват гестусите на актьорите. Не е изненадващ и изборът на текст, тъй като те изключително много си приличат по начина, по който изследват човешките отношения – в някакъв смисъл чрез първичната си майевтика те оформят словесен дуел на любовта, от който обаче няма цялостен и еднозначен извод, а по-скоро се постига по-дълбоко и съкровено опознаване на Другия. Но със сигурност „Както в най-добрите дни“ предоставя по-задълбочена възможност за разбиране на рефлексиите на партньорите един спрямо друг, не просто защото постановката в Tеатър 199 засвидетелства повече ситуации и дискусии, а заради многобройните и все диалектически подстъпи в тълкуването на любовта. Доста приятно и ненатрапчиво впечатление създава четенето на ремарките, което кристализира идеята за по-сериозна флуидност и липса на център. Това е своеобразно режисиране, което идва естествено, само с прочитане на фразата „в дискотеката“, или каквото и да било място. Самото действие се съсредоточава върху светлините, които създават основните емоционални акценти, върху сенките по стените, които маркират основните моменти на рефлексивно сливане и естествено върху самата стена, върху която сякаш А и Б пишат (за) себе си. Сякаш режисьорските и сценографските решения създават алюзия за идеята на Джон Лок за tabula rasa, отношенията между двама души се градят изначално и човек започва да се променя тъкмо върху този бял лист. Затова и постановката въвежда цялото действие под ремарката „за какво говорим когато говорим за любов“, а очевидно с хода на постановката виждаме, че едностранчив и единствен дискурс не би могъл да бъде формулиран. Най-красноречива с оглед тази дъска ми се струва идеята, че любовта изисква и означава натрупване, с което да дадеш нещо от себе си за Другия.
Някак комични, но същевременно особено интелигентно иронични, са диалозите на Севар Иванов и Теодор Кисьов, тъкмо защото те са своята коренна противоположност. Не може да се отрече, че това създава определена стереотипизация и по въпроса как изглежда един гей, и за това какъв е маниерът му на поведение, и що се отнася до противоположностите, които изтъркано заживяват заедно. Както всички знаем, обикновено Единият е особено емоционален, оптимистичен и екстатичен, а Другият – по-скоро унил и интровертен. Това в някакъв смисъл отнема оригиналността и задълбочения поглед на постановката, но всички тези елементи интерферират през стъклената призма на смеха. Този елемент успява да създаде различен по дълбочина поглед, но е невъзможно да се отрече, че изследванията не представляват дълбоки психологически умозрения, особено имайки предвид стереотипизирания хомосексуален маниер. Въпреки това тези опити са стойностни, издържани и не са самоцелни патетични изстъпления. Всички неловки ситуации са резултат от различията и взаимното опознаване, а това създава пространство на закачлива причудливост, която естествено поражда смях. Това посвоему е успех на постановката, тъй като е доста по-трудно публиката да се разсмее от нелепи опити за шега. Нека обаче това не бъде просто една комедия на нравите от класицизма, тъй като тя не си поставя за цел да изобличава, доколкото чрез смеха можем да прозрем повече за своята собствена същност. Самата роля на Севар Иванов е доста по-откровена и екстатична като сценично поведение, което абсолютно отговаря на очакванията, докато Теодор Кисьов сякаш преработва героя си меланхолично и плахо, което задава и една хаплива ирония. Това обаче са само техните изначални характеристики, но всичко започва да търпи промени още в началото, когато се срещат пред кабинета на психоаналитика (изборът надали е случаен) и когато разменят дрехите си.
Така постановката свидетелства за едно много високо осъзнаване на всички проявления на любовта – тя може да бъде и унила, и вълнуваща, може да се осъществява и в запознаването с родителите, и в разделите и преломите. Ако мога да си позволя да видоизменя за целите на тази статия крилатата фраза на Достоевски, то тя би прозвучала така: Ние имаме нужда да обичаме грозното лице на ближния, за да го направим красиво. Тази интерпретация на постановката затваря едностранчивостта на любовния дискурс единствено до нуждата от близост, а съдейки по заглавието и по някои сюжетни особености – по тъгата и болката. Защото заглавието загатва елемент на връщане назад във времето, но постановката на Марий Росен създава авремево разбиране за любовта, което търпи своите промени с оглед събитията и нравите. Искрено се надявам да не са много хората, които си тръгват демонстративно, когато разбират, че всъщност в постановката става въпрос за хомосексуални отношения.
КРУМ КИРОВ
