Поръчайте „Белези“:
Новият роман „Белези“ на награждаваната исландска писателка Ойдур Ава Олавсдотир съвсем очаквано озаптява студената северняшка ирония и цинизъм в една метаморфозна ситуативност. Позовавайки се на емоционални откровения, книгата разкрива как личното страдание се разфокусира на фона на мащабна трагедия.
Контрастно характеризираните герои, поставени в абсурдни обстоятелства, са тласкани от простиращата се ръка на повествователя в един по-скоро предвидим сюжетен ход. Първоличното повествование води Йоунас Ебенесер – разведен, отчаян, загубил смисъла мъж на средна възраст, решил да замине в далечна страна, където се води война, за да се самоубие именно там. Последвалите събития го карат да преосмисли изборите си.
Структурно романът е разделен на две части – „Плът“ и „Белези“. Алюзиите на подзаглавията служат като примитивно определение на търсената от самия автор насочваща „чувствителност“. Стилово книгата усвоява похватите на хумора, иронията, абсурда, заедно с постмодерната фрагментарност. Енциклопедичното задълбочаване върху конкретни понятия – в случая плътта и белега, напомня на изследователските фиксации на Георги Господинов в български контекст. Същите тези езикови игри и интертекстуални препратки, както и асоциативните заглавия на глави и откъси от самото произведение се обединяват около една все пак леко пресилена структура, която цели постигането на еклектичност и оригиналност на въздействието. Така се долавя метастремежът литературното произведение също да остави белег само по себе си.
Романът деликатно представя емоционалния сблъсък на разнородни персонажи чрез топла ирония. Пример за това е новото поприще на Йоунас – неволен майстор, който поправя и себе си покрай всичко останало. Единствено тази, най-важната линия, е разкрита без излишна сантименталност и бъбривост. Усетен е балансът в естествения преход от осъзнатия егоцентризъм на собствената безизходица към всеобщата нужда. Представена е смразяващата изолация, но и необходимото отбелязване на себе си извън рамките на този балон. Откровението, с което книгата започва, уместно извиква едновременно безпомощността, примирението, циничния хумор, но и скритата меланхолия, която обгръща художествената реалност: „Знам, че гол изглеждам жалък…“. Именно този свят, който не се характеризира с особена естетическа запълненост, има крещяща нужда от резолюция, от обдишване, от радикално случване, което следва: „Поемам си дъх. И издишам“.
Негативно впечатление правят обяснителните бележки на авторката в началото и в края на романа. Максимата би следвало да бъде, че текстът говори сам за себе си, но в страха си представените дълбочини да останат недокоснати от читателя, Олавсдотир съвестно споменава, повтаря и преповтаря главните теми. Това е една от основните тенденции и в самото повествование, което е прекалено крещящо съвременно. Темите за войната, смъртта, екологичните кризи са коварни и могат да подведат текста към клишираното трибунно говорене. Тук оригиналността не е достатъчна, за да прескочи трапа на изпразнените от литературна реализация проблеми. По този начин и отзвукът от обстановката на войната (впрочем добре изградена) изглежда далечен и вял.
Книгата на Ойдур Ава Олавсдотир оставя различни видове белези, които се оказват свързани – война, смърт, самота и изолация. Въпреки плакатната декларативност романът все пак успява да улови смисъла на човешката трансформация като резултат от опита. Редно е да признаем, че животът не може да придобие многоизмерност, без да е прокаран през емпиричното. И тази книга също е част от процеса.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Ойдур Ава Олавсдотир, „Белези“, изд. ICU, 2025 г.
