Творчеството на Стефан Цвайг обикновено се свързва с плътните исторически пластове на фикцията му. Преиздаденият наскоро роман „Нетърпеливо сърце“, представя гледната точка на един типичен за творчеството на Стефан Цвайг персонаж – обикновен човек, докоснал се до нещо необикновен, който впоследствие заживява между два несъвместими помежду си свята. В произведението на австрийския автор обаче характерната за него историческа тематика, макар все пак да присъства, отстъпва място на проблема за болестта и на нейното социално значение, както и на влиянието ѝ върху отношенията на болния с околните и върху процеса на формиране на неговата идентичност.
Историята на протагониста – подпоручик Хофмилер – започва, когато той се явява на прием в дома на благородника Кекешфалва и кани дъщеря му Едит на танц, без да знае, че е парализирана. В желанието си да се извини, Хофмилер се обвързва в сложни отношения със семейство Кекешфалва, над които постепенно губи контрол. Тласкан подобно на махало между състраданието, което изпитва към Едит, и желанието да се впише в порядките на полка, младият подпоручик не може да си изгради последователна представа за своята собствена идентичност и за начина, по който желае да си взаимодейства със света.
Един от основните проблеми, на които е посветен романът на Цвайг, е този за състраданието. „Нетърпеливо сърце“ отхвърля традиционната представа за състраданието като висше благо. Вместо това романът разграничава сантименталното състрадание, което е резултат единствено от егоистичното нетърпение към болката на другия и желанието да избягаш от нея, и го изобличава като слабост. Благодарение на разговорите си с лекаря на Едит, а и на собствените си прозрения, Хофмилер достига до идеята за това, но остава неспособен да установи връзка между разсъжденията си и действията си.
Тази идея е в тясна връзка и с другата съществена тема на романа – болестта, или, по-конкретно, видимото ѝ проявление във физическото увреждане на героинята. Именно невъзможността увреждането да остане незабелязано, да бъде пренебрегнато от останалите, води до дехуманизацията на болния и заменянето на идентичността му от недъгавостта. В това отношение монолозите на Едит изразяват ясна и емоционално непосредствена критика към превръщането на състоянието на заболелия в табу и произтичащото от това набъбване на темата до размери, в които тя надхвърля в пъти индивидуалността и човешкостта на засегнатия.
Цялото произведение на Цвайг е пропито с иронизираното отношение към историята на Хофмилер – както чрез времевата дистанция от няколко десетилетия, която дели разказването от разказаното, така и от структурната прилика с трагедията (по Аристотеловата дефиниция). Проявата на нерешителност в прилагането на осъзнатото в концептуален план на практика е онова, което води до повтарянето на грешките, които допуска Антон Хофмилер и превръща историята му в трагическа и трагична. Подпоручикът така и не успява да преодолее, макар и под друга форма, чувствата на състрадание и страх, за да достигне своя катарзис.
РАЛИЦА ТОНЧЕВА
Стефан Цвайг, „Нетърпеливо сърце“, изд. „Нике“, 2026 г.
