Един Човек не можел да се себеизрази. Не че не можел да говори – можел. Даже нямал никакви проблеми да употребява умело думи, в които виреят струпвания на съгласни като ждр, здх, врх, здр. Умело се сипело словото из устата му, а способите му да структурира текст, били не по-малко завидни от благозвучното му вербално думонаслагване.
Ходел си този Човек и търсел как да се прояви с капацитетните си наслагвания и натрупвания. В главата му се боричкали метафори и явления, като всяка сричка или стих имали пагубната необходимост да се излеят първи. Човекът не можел да се справи с тях, затова решил да им намери работа – да продават цветя и други джунджурии. Думите му обаче се оказали не особено умели търговци, тъй като съдържали в себе си елементи на мистичност и абстрактност. Така започнала епопеята на Човека, който не знаел какво да прави с думите си. Думите, които също не знаели какво да правят с Човека, от своя страна, били изискващи. Изискванията им нараствали, докато в един паметен ден не се опитали да изстискат Човека, докато той не се принудил да крещи.
Тогава установил, че живее в свой собствен Вавилон. Колкото повече крещял – толкова повече не го чували, а колкото по-фино подготвял речта си, толкова по-груба, тежка и недодялана се влачела тя след него като гюле с неадекватни пропорции.
Човекът се отказал да се съобразява със себе си и потребността си да говори и да пише. Подхванал с неоскъдни усилия жужащото гюле и се опитал мълчешком да го продава.
Гюлето също не било обект на обществен интерес. Много скоро Човекът се уморил и от тази идея, прибрал се вкъщи, сготвил си супа и заспал.
АЛЕКСАНДРА-ГЕРГАНА ДИТЦ, 24 г.
