Аз съм сивата зимна шапка на Ралица. Зимна по замисъл, но и есенно-пролетна по призвание – не мога да приема да съм полезна и релевантна само един сезон. На външен вид не съм нищо особено, просто още една сива плетена шапка в целия световен океан от сиви плетени шапки. Сякаш ако шапката на Хари от „Сам вкъщи“ и тази на Артюр от „Банда аутсайдери“ имаха дете. Но при шапките, както при хората, не външният вид, а душевните преживявания ни правят това, което сме. Шапка идеалист, кой би повярвал? Така ми се ще да си мисля, спи се по-лесно.
Реално погледнато, аз първоначално не принадлежах на Ралица, а на баща ѝ. Но всеки един предмет, уж неодушевен, в един момент намира своя истински притежател. Така стана и с нас. Любов от пръв поглед, un coup de foudre. От този ден нататък аз станах непрестанен спътник във всички странствания и приключения. Например всеки път, когато в автобуса влезе контрольор и Ралица пътува без билет, ме спуска над очите си, докато не потъне в моята мекота и тъмнина, с надеждата да се размине с глобата и с неизбежното изгонване от трамвая, дали като мине за заспала изтормозена студентка, или пък за клошарка, пълна с потенциални опасности, кой знае, няма значение. Просто да мине за нещо, което не е. Така аз без да знам, съм ставала първият реквизит, с който тя е работила. Друг ключов спомен е денят, не беше скоро, когато Ралица осъзна каква невероятна комбинация може да се получи между подходящите слънчеви очила и една шапка. Оттогава няма нещо по-прекрасно от леко слънчев, но все пак хапещ бузите и носа зимен ден, с наченки на пролет. Ден, в който комбинацията шапка, слънчеви очила, зимно палто и маратонки не изглежда странна, а напротив. В такива дни мога да усетя кефа, който струи от Ралица. Знам, че на главата ѝ е топло, благодарение на мен. Вече дори не се дразни, когато косата ѝ се сплесква, след като ме носи и после ме свали. Нещо, което мен много ме радва, защото после нося миризмата на нейната коса. Цяло лято на тези останали вдишвания живея. А пък Ралица вече не се ядосва на това със сплескването, защото е осъзнала, че пълно щастие няма. Осъзнала е, че съм ѝ нужна, ценна. Колко хубаво ме кара да се чувствам това, защото осъзнавам. Толкова много хора и вещи са нещастни, защото никой никога не им е дал повод да се почувстват сякаш има смисъл да са тук, не просто за да запълват пространството, а защото имат задача, поставена им от някоя висша сила, която им пази гърба. Аз имам такава задача, следователно над мен я има тази пътеводна звезда, която „ми пази гърба“, както се изразих по-нагоре. Но аз съм шапка късметлийка, защото освен тази вездесъща сила имам и Ралица, която се грижи за мен.
Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет.
МАРИЯ МИСЛАШКА, 19 г.
