Може ли човек да се нарече свободен, когато тялото му е завинаги заключено? И може ли словото му да бъде последната и най-истинска частица свобода? Тези и много други въпроси, засягащи ежедневното битие, границите на волята и търпението, и думите като олицетворение на свободата, са поставени в спектакъла „О, щастливи дни!“ от Самюел Бекет, режисиран от професор Маргарита Младенова в Театрална работилница „Сфумато“.
Спектакълът е в две действия с двама герои – Уини (жена на около 50 г.) и Уили (мъж на около 60 г., съпруг на Уини). В първо действие Уини е затънала до кръста в земята, а във второ – до шията. През цялото време тя не спира да разсъждава на глас – за ежедневните си ритуали, за миналото и спомените си, за своите страхове и тревоги. И в двете действия тя говори основно на Уили, задава му въпроси и се опитва да осъществи контакт с него. Той обаче се появява рядко и почти не разговаря с нея. Представен е с раздърпани дрехи и коса, движенията му са бавни и безсмислени, а върху главата си има рана. Спектакълът завършва с жената, която продължава да говори, въпреки че е почти изцяло затънала в земята.
Една от водещите теми в пиесата е свободата и изборът да останеш жив, обнадежден, благодарен и да правиш всичко възможно, за да можеш да наречеш живота си щастлив. Още в тази фиксирана ситуация се откроява напрежението между физическата несвобода и вътрешната нужда от смисъл. Свободата за Уини не съществува като движение или избор. Тялото е заключено, пространството – сведено до минимум, а времето – повтарящо се циклично. Единственото, което остава свободно, е езикът – непрекъснат поток от думи, фрази и клишета. Словото се превръща във форма на съпротива срещу мълчанието и небитието и отказ от пълното заличаване на личността. Но едновременно с това разкрива и своята ограниченост – думите не освобождават, а просто прикриват ужаса от застиване. И все пак въпреки всичко Уини остава жива именно благодарение на тези думи.
Изключително интересен е и образът на Уили. Заради външния си вид и поведението си той дава възможност на публиката да интерпретира персонажа му по много различни начини. Безмълвен, отдалечен и сведен до телесното си присъствие, той е символ на самотата, безчувствието и екзистенциалната смърт.
Режисьорската интерпретация на проф. Младенова – минималистична сценография, акцент върху гласа на Уини и повтарящи се звуци и движения, както и впечатляващата актьорска игра на Светлана Янчева и Рашко Младенов поставят под светлината на прожектора човешката душа, изправена пред страха от изчезване и пред изпитанията на самотата. Начинът, по който е поставена пиесата, позволява на всеки зрител да отнесе част от персонажите към себе си, и му дава свободата да избере сам как да се свърже с тях.
„О, щастливи дни!“ не е „лек“ спектакъл, не е пиеса за забавление и не е история с ясно начало и край – това е едно живо острие, което многократно пробожда човешкия разум и го кара да задава въпроси без готови отговори, които засягат съществуването ни като личности – можем ли да оцелеем, когато само словото е нашата свобода?
СТЕФАНИЯ ИВАНОВА, 16 г.
