Всички са отегчени от ежедневието си. Еднообразието на рутината, така присъща за съвременния човек, води със себе си неизменното чувство за статичност, което с течение на времето винаги се превръща в безразличие. Оттук идва и стремежът за бягство от делничното, за търсенето на нещо ново и различно, което да възвърне усещането за живот. А може би няма нужда да бягаме от него, може би има начин, по който, вместо да се отказваме от битовото, можем да вникнем в него, откривайки незабелязаното, и с един правилен взор да забележим дискретния чар на ежедневието. Към добиване на такъв поглед подбужда стихосбирката „Очаквани места“.
Това е четвъртата стихосбирка на поета и драматург Мирослав Христов, която, както авторът сам казва в интервю за Култура.бг, се различава от предишните и бележи началото на нов етап в поетическото му развитие. Главната разлика се състои най-вече във връщането на фокуса към познатото, към действителността, която се оказва неизчерпаем извор на творческо вдъхновение. Картините в творбите вече не са измислици на въображението, а конкретни преживени моменти. Към това насочва и заглавието „Очаквани места“, към топосите на реалността и ежедневното. Но поетът не позволява на стихосбирката да се превърне в злободневно картографиране на живота тук и сега, а черпейки от прозаичното. създава нещо извън него. Никого не трябва да учудва и фактът, че именно поезията е формата, която успява да превърне обикновеното в необикновено, тъй като точно думата прозаично се е превърнала в синоним на делничното и битовото. В този ред на мисли за този сборник напълно важи написано от преводачката Боряна Даракчиева по повод романа с подобна тематика „Петрови в грипа и около него“ на Алексей Салников: „Той [романът] кротичко си тече като самия живот, съвсем непретенциозен, сякаш в пълно неведение за големите теми, и все пак постоянно, почти неволно, ни отваря пролуки в тъканта на битовото и ежедневното, през които прозират по-дълбоките пластове. А откъде се вземат тези дълбоки пластове? Отговорът е – от само себе си, защото такъв е и самият живот, той е многопластов, и от теб зависи колко дълбоко ще се вгледаш в него.
Можеш да стигнеш до митичните му дълбини или просто да останеш на нивото на битовото, на ежедневното“. По същия начин и в стихосбирката на Мирослав Христов очакваните места – паркът, кеят, самолетът, колата, тротоарът – могат да си останат само такива, каквито изглеждат, но могат и да се превърнат в полета на битки, картини на блаженство, „арени на детството“. Когато в окото на гледащия, тичащите хора изглеждат като душите, пуснати от св. Петър, а белият джип се превръща в ангел на смъртта, то той притежава един определен поетически поглед, чрез който светът се наблюдава, опознава и пречупва. Поглед, който, за да бъде изразен и разбран напълно, се представя чрез обикновеното и познатото както на ниво образи и случки, така и на ниво език. Поетът използва непретенциозен език за изграждането на творбите, като така засилва близостта между читателя и образа, използвайки чувството за споделеност на преживяването. Освен това простият език дава възможност на обратите в събитията да се усетят натурални въпреки необичайния им характер. Споменавам обрати и събития, тъй като творбите наистина притежават една наративност и често имат смисловата структура на един прозаичен текст. Стихотворенията звучат като разказани истории, запечатани моменти от преживяното, вместо като лирически словоизлияния: „ритам топката кьм сина си / преди да се появи другото момче / на възраст колкото него / оставям ги и играта им припламва / в някакъв екстаз / вече не е футбол нещо друго е“.
В последния стих точно това забелязване на необичайното, но неспособността да се назове какво е конкретно, загатва един важен детайл от разбирането на поетическия поглед, а именно границата на познатото. Въпреки възможността на лирическия говорител да пропуква слоевете на действителността, като намира вълшебството в нея, той все пак не може да избяга от ограниченията на човешкото съзнание и факта, че винаги нещо ще остане скрито за него. Човешкото възприятие никога няма да може да проникне в същността на природата и света: „Пристигането тук / в края на познатото / често е банално / може да дойдеш / със собствена кола / с влак самолет или / на автостоп“.
Голяма част от творбите се фокусират върху някакъв тип движение и изобилстват от подобни средства за придвижване, разходки, вървене, пътувания, полети. Може би защото движението е неизменна част от ежедневието на съвременния човек с постоянните си местения в пространството. Но динамиката в „Очаквани места“ не е този целенасочен ход на бързащия занякъде модерен гражданин, а по-скоро е едно спокойно пътуване, което отваря човека за света около него. Бавната разходка, дългият път с кола, няколкочасовият полет сякаш изваждат пътника от рутината на реалността, провокирайки го да се остави на пълната свобода на разума си. Тогава човекът започва да съзерцава, да забелязва средата с всичките ѝ детайли. В точно тези моменти лирическият говорител вижда мистичното, различното, вълшебното в живота. А четенето на тези стихове провокира читателя да направи същото, да излезе навън, отворен за света, и да се остави да бъде омагьосан от чара на листата, слънцето, играещите деца, сладоледа, автомата за цигари…
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Мирослав Христов, „Очаквани места“, Издателство за поезия ДА, 2024 г.
