През последните години неусетно улиците на София се изпълниха с чуждестранни туристи – гърци, французи, италианци, германци, японци и т.н. Много пъти съм се чудил как тези хора възприемат нашия бит, излизайки от традицията на своята западноевропейска или далекоизточна култура. Може би със също толкова голям интерес, както и ние, посещавайки Париж или Рим например, преследваме зорко всяко възможно обдишване в новите светове. Външното око, което не е прекалено тренирано към обичайния за едно място ритъм, може да бъде най-прекрасният свидетел на досадно пропускани от местните жители явления. И все пак само и единствено приближен до определена среда човек би съумял да осигури необходимата вътрешна дълбочина на представянето. Затова можем да кажем, че този дуализъм на гласовете достойно обслужва предложения ни поетико-изследователски проект.
Има нещо дълбоко софийско в новата стихосбирка на Кристин Димитрова – „Квартална антропология“. Дали защото основните пространствени маркери са свързани с емблематични елементи от столичната среда – табелката на ресторант „Добро“, дебрите на Женския пазар, атмосферата на метрото. Или по-скоро защото разгръщането на една антропология е невъзможно без конкретна призма, през която да бъде разчетено познанието за човека. Във всеки случай кварталът има двойствено значение – от една страна, той е арената, в която всеки един участник придобива своята роля в непринудения пърформанс, но от друга страна, той може да бъде тихото и тайнствено място в периферията на динамичната среда, където поезията има възможността да изобрази прецизно всички картини: „Свикнах да мълча, да дълбая дупки / навътре, където заравям / несериозни хрумвания, неизговорени / впечатления след глупав филм, / неразказани случки, непроведени / разговори, незабравени гледки“.
Тази поетическа книга се явява продължение на специфичния стил и задълбочените хуманистични търсения на утвърдената авторка. Присъщо за нея е достигането до екзистенциална мащабност чрез сдържаната поетика, а в описанието на иначе пренебрегвани, иронични и дори абсурдни фрагменти от ежедневното се преобръщат ролите, които героите изпълняват, и тяхната донякъде трагическа поставеност. Спомагателно за внушенията от текстовете е вплитането на диалогичност и разговорна лексика, с което се постига усещане за реализъм. Така например задействаната аларма на излизане от кварталния магазин изважда скритото от чантата пред охраната и става причина за размахване на ръце нагоре и встрани – танц, който всички касиерки наблюдават. Но освен че е носител на жизнеността, кварталът е пространство и на моралното осмисляне. Цикълът за Женския пазар завършва със следните стихове: „Плащам левче на просякинята за правото / да си представям, че съм добър човек“. Ето, поредното доказателство, че няма да се залъгваме относно безрезервното великодушие, а ще търсим най-вече оголената искреност в словото.
Освен на ярката визуалност в столичните пространства, стихосбирката залага и на универсалната четимост на всички онези знаци, които биха могли да бъдат навсякъде – бабите с бастуните в магазина, пейките в парковете, преиграните във високите тонове възгласи на свещеника, митологизираната традиция на пътуването в автомобил и т.н. Те са описани със сърдечна ирония, породена от факта, че лирическата героиня е поредният участник в тривиален акт, проследяващ методично конкретиката на детайлите.
Разбира се, всичко това се представя като един фон на странстващия и наблюдаващ човек. Този, който търси своето пространство да сподели, да се разгърне, да обича, да бъде пълноценен, да открие неуловимото познание, да бъде съпричастен. Пътят към това осъзнаване е свързан със съзерцанието и удивлението, някак следващо още античната традиция. Да дефинираме себе си, включва да събираме постоянния непосредствен опит – нещо, което кварталната антропология може да разгърне като социално познание за човека, но и като дълбоко лично. Удавена в дебрите на вечерите с котката вкъщи и комуникацията с неизменния изкуствен интелект, отвъд престорената бляскавост в социалните мрежи, личната самота няма как да се прикрие под маската на привидния „хелоуински“ маскарад: „Самотата се свива в ъгъла / със запушени уши. / Сложните размисли се разбягват, / а пуделът лае, за да ги събере“. Въпреки това при разгръщането на някои от темите като глобалното затопляне, употребата на съвременните технологии и определени обществени явления на места се разчита на по-декларативен тон, който допълва иначе нюансираното изграждане.
Противно на очакванията ни, Кристин Димитрова споделя в едно свое интервю, че от поезията я е страх. Това се случва тъкмо защото лириката предполага настоятелно задълбаване в самата личност, в пулса на чувствителността. Именно затова „Квартална антропология“ е поетическа книга с искрени и бавни стихотворения – бавно писани, бавно разгръщащи се. В тази привидна протяжност на помощ идва прецизността, с която героинята е готова изследователски да се позиционира на островите на социалната динамика и да опише картините на случайните срещи, спонтанните разговори и ироничните абсурди. По този начин изгражда своята двойствена позиция: на рефлексивен наблюдател и спонтанен участник в света. Това е единствената възможност (за целите на антропологията) човекът и социалните му структури да бъдат анализирани според хуманистичната мяра, а не спрямо теорията за биологичния вид.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Кристин Димитрова, „Квартална антропология“, Издателство за поезия ДА, 2026 г.
